Всяка година в началото на ноември в медиите се промъква един въпрос, на който с времето изглежда все по-трудно е да се отговори категорично. По-добре ли живяхме преди 10 ноември 1989 или не? Сигурно е, че тази сакрална някога дата с годините загуби своя блясък, изхаби се и посивя. За хората, които тогава са били на възраст между 20 и 30 години, днес тя е по-скоро сантиментален биографичен синор, разделил живота им на две части - едната при т. нар. развит социализъм, а другата в условия на т. нар. преход. Точно за това, нека го наречем преходно (или загубено в прехода), поколение калкулирането на плюсовете и минусите от последните 22 години изглежда най-трудно, но и най-достоверно.

Нека припомним с няколко думи какво стана през ноември 1989-а. На 9-и в заседание на Политбюро Тодор Живков депозира оставката си като генсек на БКП. Малко преди това той е съветван да го направи от Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев - и тримата негови другари от отряда "Чавдар". В заверата активно участват също Андрей Луканов, Георги Атанасов и Петър Младенов. След като решението за оставката е прието от Политбюро, в деловодството на ЦК на БКП то дискретно е "допълнено" и с оставка от поста председател на Държавния съвет. Направено е "две в едно". На следващия ден пленумът на ЦК гласува и двете оставки, макар че Живков е бил подготвен само за едната. Тогава той разбира, че са го изиграли.

Затова му беше увиснала челюстта в онези паметни телевизионни кадри. Промяната всъщност е била договорена извън България като част от вълната, която свали комунистическите режими в Източна Европа. Поради което в повечето разкази за задкулисието на събитията от онези дни неизменно присъства и фигурата на посланик Виктор Шарапов.



Така започна нежната революция в България -



зачената като дворцов преврат с двуличие и интрига. Година и половина преди това в страната зрееше социално недоволство, изразявано предимно от интелигентските кръгове около Комитета за защита на Русе, дружество "Екогласност" и Комитета за защита на гласността и преустройството, но мащабите все още не бяха такива, че да предизвикат радикална смяна на управлението. Реална опозиция на властта нямаше. Българското дисидентство, току-що проходило, беше политически аморфно и неориентирано. Сред най-бляскавите му публични изяви беше закуската с Митеран във френското посолство. Част от т. нар. дисиденти вярваха в "социализма с човешко лице", при други инакомислието се изразяваше в интелигентско мърморене, а трети изчакваха своя час в затвора. Поради което по-късно българските дисиденти се оказаха с различни политически убеждения и се разделиха на комунисти и антикомунисти. На 10 ноември българите разбраха от новините на телевизията, че са свободни, според сполучливия израз на Георги Господинов.

"Ние виждаме преустройството в България единствено и изключително в рамките на социализма, в името на социализма и по пътя на социализма", обяви Петър Младенов, след като наследи Живков на държавното кормило. "Знаех, че комунистическият режим е към края си, но не съм мислел, че това ще стане толкова бързо и толкова лесно", сподели наскоро президентът Желев пред ДПА. Истината е, че промяната не стана нито бързо, нито лесно. По-скоро стана обратното. Превратът изпревари естествения ход на събитията и така, според някои интерпретации, той отчасти ги забави или ги предотврати. От друга страна, така всичко мина без жертви.



Но пък и свобода, постигната без жертви, няма висока цена



През следващите месеци и години комунистическият елит организирано отстъпваше парчета от властта, запазвайки други. Политическата игра приличаше на шахматна партия, при която сам човек играе с бели и черни фигури.

От десетина години предмет на спорове е т. нар. край на прехода. Някои смятат, че той е приключил със смяната на собствеността и проевропейската ориентация на страната, членството в НАТО и ЕС. Други свързват края на прехода с неговия смисъл и тъжно клатят глава, че краят му май не се вижда. Така "краят на прехода" се превърна в една от неговите мантри, нещо като "обетованата земя", към която Мойсей е водил евреите 40 години през пустинята. Ако приемем библейските мащаби, май сме на средата на пътя.

Поради характера на българския преход може да се спори не само за неговия край, но и за началото му. Дали е на 10 ноември или на 7 декември, когато е създаден СДС, или на 15 януари 1990-а, когато започна Кръглата маса, договорила премахването на чл.1 от конституцията, деполитизирането на армията, полицията, съда и прокуратурата, или пък 4 февруари 1997-а, когато след улични боеве около парламента СДС пое властта. А дали началото не е още преди 10 ноември 1989 г.? Тази дата има по-скоро символно значение, но това не е действителният час на промяната, а зрелищна нотариална заверка на вече сключени сделки. Ключови събития бяха също стачката на 39-те, Градът на истината и запалването на Партийния дом.



Началото и краят на прехода може да изглеждат спорни,



но неговите субекти днес изглеждат все по-ясни - това бяха предимно партийни технократи, хора от бившите служби за сигурност и спортисти. Агентите на промяната се оказаха не само нейни агенти.

В периоди на радикални обществени трансформации най-сигурната индикация за качеството на социалната промяна е смяната на елита. Новият елит е изразител на нов обществен проект, нов смисъл, който да поражда нов тип солидарност в обществото. Ако българският преход бъде анализиран, следвайки подобна логика, ще се окаже, че политическата трансформация е била само привидно радикална, а по същество е била по-скоро мутация, при която елитът е променил своето поведение, за да се съхрани. Не става дума само за това, че много от лицата на прехода, носещи посланията на промяната, бяха биографично свързани със стария режим. Това са по-скоро външни белези на някои дълбинни характеристики на българското общество. То е консервативно и конформистко, каквито са и неговите властващи елити. Яростното политическо противопоставяне между сини и червени създаваше измамливото усещане, че са различни. В действителност елитите от двата цвята бяха в еднаква степен консервативни. Център на дебатите не беше новият обществен проект, а основанията за упражняване на властта. Демокрацията се оказа по същество механична промяна на собствеността върху средствата за производство, а не трансформация на етични стандарти.



Промяната стана по Маркс и Ленин, а не по Макс Вебер



Днес изглежда трудно да се каже дали е могло нещата да се развият по друг начин и как точно. На българския капитализъм винаги му е липсвала протестантската етика.

Въпреки многопартийната система в годините на прехода традиционни политически ориентири като "ляво" и "дясно" постепенно загубиха смисъл. Около БСП гравитират едри предприемачи и индустриалци, а митингите на СДС в най-славните му времена привличаха вярващ в промяната пролетариат. За 22 години се появиха повече от 200 партии, но политическата култура деградира и днес според различни изследвания около 20% от избирателите са склонни да продават гласовете си. Така основната ценност на демокрацията - правото на избор, се превърна в стока с търсене и предлагане, а за олигарси в медиите вече се пише по-често, отколкото за демократи.

Извън чисто политическите аспекти преходът има също своите икономически, демографски, културни и битови измерения и там също не изглежда лесно да се калкулират ползите и вредите.

През 1989 г.



средната заплата беше 274 лв. и с нея можеше да се купят около 1000 кг хляб,



600 кг кисело мляко и 900 л прясно, 100 кг сирене, 900 бири и 6000 квтч ток за бита. Днес средна заплата от 650 или 700 лв. стига за два пъти по-малко от тези стоки. Но много неща по-рано не можеше да се купят, защото ги нямаше или ги имаше, но в "Кореком" - витрината на идеологическото лицемерие. Сега има всичко. Билетчето от 6 ст. струва 1 лев, но има метро. Социалистическата икономика имаше странното свойство да произвежда дефицити. Вечно нещо липсваше - ту няма леща, ту червен пипер, кафе, тоалетна хартия. Освен това разнообразието беше ограничено - три вида хляб, три вида сирене, три вида кисело мляко, два вида кашкавал. Но всичко беше истинско. Сега пазарът предлага десетки разновидности от всеки артикул, както и щедри възможности да си купиш отвратителен хляб или сурогатно сирене. До края на 90-те имаше и изобилие от фалшив алкохол. Днес вкусният хляб струва около 5 лв. за килограм, а хубавото сирене - около 10 лв. Двадесет години след 10 ноември на мода отново е Българският държавен стандарт (БДС). Носталгията върна на пазара някои стари марки и стоки като обикновени вафли, бонбони "Черноморец", бисквити "Златна есен" и лимонови резенки. Казват, че в Германия имало подобна носталгия по трабанта, а в Полша - по полското фиатче. Някога за жигула се чакаше десетина години, днес почти всеки може да си купи десетгодишна западна кола, поради което паркирането стана кошмар. Чакаше се и за цветен телевизор или пък да ти прекарат телефон. Днес има компютри, мобилни телефони и бърз интернет. Преди пътуването по света беше особен вид привилегия, сега не е.

През 1989 г. населението в страната беше близо 9 млн, сега е 7.3 млн. Около милион емигрираха, а другите се стопиха поради отрицателен прираст.

Някои неща изчезнаха, други се запазиха с изменен фасон. Изчезна високомерният, вечно кисел социалистически келнер и сигурно на никого не липсва. Някога ресторантите предлагаха мешана скара и филе вретено като върховен лукс. В първите години на прехода менюто се обогати с панирани пилешки хапки, чушка бюрек и паниран карфиол. Появиха се стотици кръчми на най-невероятни, често нелепи места, които постепенно фалираха. Някога наркоманията беше по-скоро екзотика, днес е бедствие. Вместо някогашния производствен банкет сега има коктейл или парти. Вместо отдел "Пропаганда и агитация" има ПР. Някога имаше студентски бригади в консервни фабрики и АПК-та, днес студентите ходят на бригади в САЩ. Някогашният "пълен пансион" днес е аll inclusive. Някога цигани обикаляха по градските улици и викаха "Стари дрехи купувам." Днес на всяка оживена улица има магазин за дрехи втора употреба.

Докато простолюдието се радваше на обувките "Хъш пъпис", част от депутатите във Великото народно събрание ходеха с бели чорапи и червени вълнени сака като циркови конферансиета. После се появиха костюмите от пясъчна коприна, в които народните представители приличаха на елегантни арабски бизнесмени.

Промени се езикът в медиите. Скованият и наситен с клишета от партийни документи "дървен" език беше заменен от разговорния стил. Ключови думи като класова борба, петилетка, насрещен план, империализъм, идеологическа борба, герой на социалистическия труд, комунистически идеал и други подобни отстъпиха пред новата лексика: демокрация, приватизация, дисиденти, реституция, компромат, червени боклуци, мутри, рекет, чалга и т.н. Медийният език стана многолик - понякога стегнат, точен и образен, друг път фриволен, вулгарен и циничен, често пъти жесток и безчувствен и също толкова често немарлив и безвкусен.

"Журналистиката върви след победителите", обяви Асен Агов, след като СДС дойде на власт през 1991 г. Оказа се, че и правосъдието върви по същите пътища, защото за 22 години няма нито един осъден крупен мафиот или държавен гангстер.

Преходът роди своите крилати фрази и пароли. "За бога, братя, не купувайте!", каза премиерът Димитър Попов през зимата на 1991 г., малко преди да си купи изгодно апартамент от БОДК, който после се наложи да върне. Имаше също "Иване, кажи им, те ще те разберат", "Кой не скача, е червен", "обръчи от фирми", "800 дни".

Май за 22 години не е построена нито една национално значима обществена сграда. Единствената като че ли е зала "Арена Армеец", с която Бойко Борисов постоянно се хвали. Но се построиха десетки молове. Някога имаше само един - ЦУМ. Стотиците нови хотели по морето изядоха плажовете и убиха красотата на брега.



Най-автентичният български елит на прехода се оказа криминалният



Той все още няма своя достоверен художествен образ, ако не се броят книгите на Христо Калчев и елиминираният от собствените си герои Георги Стоев. Днес тв сериали като "Стъклен дом" и "Седем часа разлика" се опитват да запълнят празнината. Темата заслужава художествено внимание. Израстването в криминалния свят, както и в спорта, е свързано с важни човешки качества - дързост, смелост, сила, мъжество, дисциплина, а също и интелигентност. За 22 години имаше над 150 гангстерски убийства и всяко от тях представлява малко досие на прехода.

Баналното обобщение е, че след 10 ноември в страната имаше условия за свободна конкуренция, свобода на словото, свободно предприемачество с конкурентна банкова среда. Всяка от тези свободи подлежи на множество коментари. Изглежда, докато партийни демагози говореха за "равен старт", е ставало и прословутото раздаване на "куфарчета" под формата на кредити, които никога не бяха върнати и заради които много банки фалираха. Свободното предприемачество се развиваше в паралел с рекета, сенчестия бизнес и силовото застраховане. Първите големи богатства нямаха публична биография, защото криеха срамни тайни. Старите контрабандни канали, разработени някога от Държавна сигурност, бяха приватизирани и сега работеха в интимна близост с някои партийни централи. Свободата в медиите винаги е била грубо или перфидно контролирана.

Днес, 22 години след 10 ноември, България е най-бедната страна от 27-те в ЕС, а българите, според различни изследвания, са най-нещастната нация в Европа. Защо? Защото са свободни или защото не са? Или защото не знаят какво да правят със свободата? Или заради всичко по малко? Единствената ненакърнима свобода е свободата на въображението. Но свободата на въображението очерта и неговите дефицити в българското общество.