Проф. Станислав Семерджиев (1963) беше ректор на НАТФИЗ "Кръстю Сарафов" от 2003 г. до 13 ноември 2011 г. През 1991 г. създава специалността "Драматургия". Председател и член на десетки национални и международни фестивални журита, гост-преподавател в университети и докладчик в научни симпозиуми в държави от цял свят. Автор на над 150 научни и критически публикации. Сценарист и консултант на 34 филмови сценария за български и европейски продуцентски компании.





- Проф. Семерджиев, буквално преди 2 дни приключиха вашите два мандата като ректор на НАТФИЗ. Какво се промени във висшето образование и в академията за тези 8 години?

- Стана ясно, че висшето образование не е приоритет на държавата. Жалко е, че работим в ситуация на финансови ограничения, не знам дали мога да кажа криза, защото вече много се разми това понятие. Разбирам, че образованието не може да бъде приоритет при криза. От друга страна, ми е мъчно, че духовността е силно подценена и се говори за възраждане, което идва "след дъжд качулка", защото в последните няколко години много от хората, които са интелектуалният потенциал на нацията, заминаха като емигранти в чужбина. Познавам голяма част от хората, които заминаха в последните две години. Те издържаха 20 години, бяха готови да се борят 20 години при всякакви преходи, в последните 2 години загубиха надежда и си тръгнаха. Това са хората, които са наистина млади и добре образовани, неизпитали социалистическата система - хора, които разсъждават демократично и имат различен поглед към света - точно те заминаха.

Във висшето образование пък започна да се осъзнава, че то никога не е било само и единствено педагогика, а че висшите училища винаги са и научни центрове. За осемте години ние имаме 4200 научни и творчески изяви. При преподавателски състав от 85 души това е огромно постижение - научни доклади, участия в конференции, творчески продукти с национални или международни награди, ателиета, майсторски класове и т.н. Ние доказваме една неглижирана теза, че висшите училища са научни центрове.

Не на последно място в системата се създаде сериозна профсъюзна дейност. Казвал съм полунаистина, полунашега, че съм роден синдикалист, защото като ректор съм извършвал повече действия, отколкото дори синдикатът в НАТФИЗ е изисквал от мен. Винаги съм вярвал, особено във време на криза, че най-важният потенциал е кадровият състав - мога да намаля всякакви други разходи, но няма да намаля заплатите или да уволня някого.

- НАТФИЗ не е огледало на висшето образование в България - то е малко висше училище, но в същото време не изпитвате глад за кандидати, както другаде.

- При нас криза не само няма, но сме създали устойчиво развитие на кандидатстудентския интерес - средно 600 кандидати годишно за 130 места. Никога не се е налагало да обявяваме второ класиране, нито се е налагало да приемаме кандидати по документи или с оценка от матурата. Друг е въпросът, че имаме потенциал да обучаваме повече студенти. Само преди 3 месеца получихме нова оценка от Агенцията по акредитация, която е увеличена с 35% от досегашния ни капацитет. Това за мен е огромна оценка за постигнатото от академията по линия на създаване на нови специалности, на модерна материална база и на силни международни контакти. Увеличеният капацитет позволява да излезем от т.нар. бутиков модел и да обучаваме в областта на изкуството повече хора, които имат интерес дори и да нямат толкова развити таланти. Аз лично вярвам, че талантът е част от всеки човек, и съм убеден, че повече хора трябва да се обучават в областта на изкуствата. Защото хората с такъв тип обучение разсъждават по различен начин за света и започват да възприемат елементите от този свят като една взаимносвързана система, започват да осъзнават преплитането на материалното и духовното.

- Адекватен ли е сегашният механизъм на финансиране на вузовете?

- Има сериозно противоречие в механизма на финансиране на образованието и в механизма на стимулиране на различните сфери на развитие на държавата вследствие на количеството обучени по държавна поръчка студенти. Държавата трябва изцяло да забрави абсолютно грешната политика, че парите следват ученика. Финансирането на глава студент е категорично противопоказно. Финансирането започва да се обвързва с рейтинга, но той не може да не взима под внимание, на първо място, оценката на Националната агенция по оценяване и акредитация. Тук стигаме до другия парадокс - че в самата агенция критериите бяха много размити и всички висши училища с много малко изключения имат "много добра" оценка. Тоест трябва да се стигне до реална оценка и тогава рейтингът ще бъде реален. Финансирането трябва да бъде обвързано с тези резултати, но когато те станат реални. Третият елемент е, че държавната поръчка трябва да изчезне като термин, защото държавата не може да поръчва, без да има маркетингово проучване какво й е необходимо. Такова проучване в свободния пазар е почти невъзможно да се създаде. По тази причина смятам, че училищата могат да получават държавната субсидия и сами да я разпределят, но трябва да има и гарантиран минимум за специалности с малко кандидати, но които са фундаментално важни за развитието на държавата. Когато в училището се въведат строги критерии, при които отличниците получават висока стипендия, а тези със слаб успех не получават нищо, тогава смисълът на държавната поръчка ще намери реалната си функция. Единственият печеливш вариант е държавата да отпуска определена сума, но всяка година 25% от студентите да отпадат и накрая ще завършат около 33% от първоначално приетите.

- Това, че най-нашумелите холивудски имена идват да снимат в България, ще даде ли тласък на българското кино?

- Според мен това е изключително постижение и ще си позволя да кажа, че е постижение - за съжаление - не на българските кинодейци, а на "Ню Бояна" и лично на Дейвид Варот. Вярно е, че в тези филми, които се снимат, не участват български сценаристи и режисьори. Това е естествено, но именно поради възможностите, които се създадоха, смятам, че те ще бъдат потърсени и ще започнат да участват в копродукции, а защо не и в собствени с холивудски звезди. Първата стъпка е направена. Когато световните кинопроизводствени компании знаят, че в България има интересни места за снимане, има високо подготвени професионалисти, има база, която може да посрещне и най-големите им претенции - независимо дали от техническо или от социално-битово естество - това е гаранция за продължаващ интерес. А този интерес ще рефлектира върху българското кино.

- Там напоследък е доста оживено, може ли да се очаква, че един ден ще има и българин с "Оскар"?

- Системата на награждаване с "Оскар" е много странна. Там гласуват членовете на Американската академия, които са специалисти в областта, но са и зрители. Понякога става така, че дори в самите американски награди има филми, които може би заслужават наградата, но не я получават и обратното. Не смятам, че това е толкова фатално важно. България има такива творци, които могат да бъдат наградени дори сега, на този етап. Спокойно можеше някой от филмите, които в последните години се появиха, да получат "Оскар" за чуждестранен филм. Непрекъснато чувам хули и обиди за нивото на българското кино и понякога ми е много болно, защото се правят оценки на базата на непълна информация. Много хора, които дават оценки, със сигурност не са гледали дори филмите. Не може да се дават оценки за качество, когато няма количество. Има известна аксиома, че количествените натрупвания водят до качествени изменения. Не може, като се правят 5-10 филма годишно, да очакваме да имаме 5 шедьовъра.