Резюме

В древния Рим Нерон развратил императорската власт, Месалина развратничела с мъжете. В новия Рим Берлускони бе и политически, и сексуален развратник. Да препрочетем ли Освалд Шпенглер за залеза на Запада, или да видим сегашната световната криза като последица от икономически и политически разврат?

Край на резюмето



Търсейки отминалото време, ние старците всъщност търсим себе си, когато бяхме по-млади и по-красиви. Голяма част от нас и по-умни, та често казвам за някои млади: Ех, колко млад, а вече глупав!

Сега зрителите и слушателите се обаждат в предавания и си казват мнението. Някога не можеше, за да не се обади някой и да напсува режима, към който сега някои старци изпитват носталгия.

Тогава, за да се срещаме с телевизионните зрители, ходехме от град в град и от село в село, където срещите ставаха обикновено в местното читалище или киносалон. Когато ме питаха "Другарю Иванов, как следите едновременно разните медии", аз обяснявах:

"Много лесно. Като се прибера вкъщи, вестниците, без да ги чета, ги напъхвам в кофата за подпалки до печката. Пускам радиото, пускам телевизора без звук. После отивам в другата стая и си чета книга."

Сега ми е още по-лесно. Телевизора го изхвърлих, българските вестници не ги докосвам, понеже от повечето се гнуся.

По националното радио правят некадърен преглед на печата. Правилно. Вестниците не заслужават по-добър. Ала маестро Велизар Генчев спомена думата "берлусконизация" (привечер на 24 ноември 2011).

Той мъдро каза, че цивилизационните натрупвания искат време и да не се ядосваме, че простеем.

Маестрото може да свири и класика, и джаз, но освен клавира владее и диригентската палка. Симфонии. Опери. Той идва в България не за пари или слава, а да помага да не се берлусконизираме.

Контролът на Берлускони върху италианските медии и насаждането на лош вкус по телевизиите бяха наречени берлусконизиране. Нашето не знам как да го нарека. Нямаме дума мутризиране.

Разбутах седящите до мен и си тръгнах възмутен, когато изнесоха на сцената букети цветя от името на премиера Б. Борисов и "културния" министър В. Рашидов. Тия пък какво общо имат с оперното изкуство, казах си.

Не бях прав, че нямат общо. Бяха две едноактни италиански опери. Едната, "Джани Скики" на Пучини, е буфонада, в която едни смешковци се карат кой да открадне едни пари. А в другата, "Cavalleria rusticana" ("Селска чест") на Маскани, селяните, които се убиват един друг, са от Сицилия, родината на мафията.

Но тази връзка не я направих своевременно и напуснах салона преждевременно.

Минах покрай гардероба с ненормално красивата гардеробиерка, съжалих, че не нося палто, че тя да ми го подаде и да я разгледам дали е толкова красива, излязох навън, на улица "Врабча", и запалих цигара да се успокоя. Таксиджиите чакаха клиенти и си говореха, че можело да стане по-строго с промилите. Сгазиш ли някого, ако си пил, да те съдят за предумишлено убийство.

Не се намесих в разговора им, но си мисля, че не е толкова пиенето причината, колкото простащината и няма значение дали ще те прегази пиян или трезв простак. На "Ситняково", където е румънското посолство, веднъж спрях на жълто, едно детенце мина пред колата ми да пресича и един простак с черен джип профуча вляво от мен на червено и едва не отнесе детенцето. Изтръпнахме. Жена ми и приятелката й и мъжът на приятелката ми се нахвърлиха. "Убиец! Като видиш дете, слез от колата и без причина му удари два шамара, да се научи, че шофьорите сте идиоти и убийци. А ти спазваш правилника и насаждаш в детето илюзия за безопасност." Четиримата в колата така се бяхме стреснали, че говорехме каквото ни дойде на устата.

Докато си допушвах цигарата пред операта, публиката започна да излиза от препълнения салон. Млади жени и мъже, старци, деца. Три деца, хванати за ръце, си тананикаха "Viva, il vino spumeggiante". Това не го знам какво значи, но така пя хорът на сицилианските селяни в едноактната опера на Маскани.

И в "Травиата" на Верди има една прекрасна "Наздравица". А пък няма прекрасна песен на трезвениците. Аз не че им знам песните, чувал съм само "Away, away with rum" (The song of the Temperance Union of the Salvation Army). Песен, от която може да ти умре конят, както се изразявахме някога.

Няма хубави песни за трезвеността, а за пиенето има. Дявол знае защо е така. Аз не знам, значи не съм дявол, успокоих се и се прибрах вкъщи при моите книги.

Сега да продължа, с което започнах: че вестниците можеш да не ги докосваш, телевизора да не го гледаш, радиото да не го слушаш какво казва. Добрите книги казват повече.

Една книга казва как да отмъстим на банка. Наемате сейф в банковото хранилище, слагате в сейфа една средно голяма прясно уловена риба и парче рокфор и хвърляте ключа от сейфа в морето.

Книгата е "Cannery Row" на Джон Стайнбек ("Улица Консервна" и "Благодатният четвъртък" в превода на Кръстан Дянков; това за рибата в сейфа е на трийсет и трета страница).

Такова отмъщение не се състояло, понеже хората, за които пише Стайнбек, са шегаджии и анархисти от ония добряци анархисти, които никому зло не сторват. Това било през трийсетте години на ХХ век. Голямата депресия след краха на Уолстрийт, който разтърсил света.

Проповедниците на протестантската етика и на икономическото развитие и тогава, както сега, не схванали, че моделът им е сбъркан; че без духовно развитие икономическото развитие е противопоказно и води към глобална демографска, икономическа, финансова и екологическа катастрофа, но това е друг разговор и аз няма да го зачеквам тук.

Кръстан така се беше вживял в превода на "Улица Консервна" и "Благодатният четвъртък" (действието се развива в Монтърей, Калифорния), че откри една стара официална декларация на търговската камара на Монтърей, че няма такова място и такива хора като описаните от Джон Стайнбек; всичко разказано било лъжа и измислица.

В Гърция не знам колко градове спорят, че са рожденото място на еди-кого си от древността, пък калифорнийските бизнесмени, непушещи, непиещи и сериозни протестанти, се отрекли от калифорниеца Стайнбек.

Кръстан ми предложи и аз се съгласих: той ще превежда Стайнбек и Колдуел, аз - Хемингуей и Фицджералд. С живите писатели си пишехме. Той с Колдуел, аз с Хемингуей. Нищо особено нямаше в писмата ни; ние ги питахме за разни работи в текста и те ни ги обясняваха, за да стане точен преводът. После аз навредих на Кръстан. Ето как стана това:

Кръстан и аз получихме покани от САЩ по програма за културен обмен, но не ни пуснаха. Онези "горе" изпратиха Петър Кожухаров, човек по-сериозен и идеологически подкован, и той, като се върна, написа книга "През Америка с отворени очи". После Рейгън стана губернатор на Калифорния и после президент на САЩ. Кръстан правеше седмичника "ЛИК", аз правех бюлетини с международни новини на БТА. Петър, като пряк мой началник търпеливо ми обясни, че не е Рейгън, а Рийган. Домъкна ми един стар и много тежък речник "Уебстър", за да разбера аз, че "tea" (чай) се произнася "тии", значи Reagan е Рийган. Когато това не ме убеди, Петър каза, че той е бил в Америка, а Кръстан и аз не сме били. Накрая каза, че той е началник и той решава; трябва да има дисциплина. Аз идвах на смяна сутринта и казвах на бетеанските преводачи да пишат "Рейган". После идваше Петър и им нареждаше да пишат "Рийган".

После всички разбраха как е и Петър ме уволни дисциплинарно със съдействието на генералния директор на БТА Лозан Стрелков и заместника му Стефан Тихчев.

Не се притесних; тъкмо ме назначаваха в телевизията. Но Петър изведнъж стана началник в телевизията, анулира заповедта ми за назначение и аз стоях бая време безработен. Майтап. С какви глупости сме се занимавали. Да си погаждаме мръснишки номера.

Когато все пак влязох в телевизията, понеже правех новините на "Всяка неделя", Петър ми забрани достъп до телекса с новините на БТА. А проявите на Първия си бяха негов запазен периметър и каквото и да кажеше Първият, Петър казваше, че то е "нов, значителен принос в съкровищницата на марксизма-ленинизма". За мен това беше дюшеш. Хем нито веднъж не изговорих името на Първия, хем си правех новините не по официалния бюлетин на БТА, а слухтейки пред радиоприемник, улавящ световния ефир.

В Парк хотел "Москва" имаше световна писателска среща. Пристигнаха писатели отвсякъде. Разговарях за телевизията с Гор Видал, с Джеймс Олдридж, с Борхес и други. Естествено беше аз да разговарям с онези, които съм превеждал, Кръстан да разговаря с онези, които той е превеждал. Любомир Левчев, който беше нещо като домакин на световната писателска среща, каза "Да, естествено".

Но Кръстан, преводачът на Ърскин Колдуел, който си беше кореспондирал с Колдуел, го разкараха и го замениха с Антон Вергиев. Тони беше добро момче, кореспондент на телевизията в Москва, хабер си нямаше от северноамериканска литература и от Колдуел.

А Любомир Левчев се направи на ни лук ял, ни лук мирисал.

Било каквото било. Разказвам само каквото видях. Вие сигурно знаете по-интересни истории и можете по-добре от мен да кажете, че е глупаво да изпитваме носталгия към времето, което вихърът на историята отнесе.

Jusautor DI copyright