Президентът Барак Обама пресече червената линия, като обяви намерението си да изпрати 2500 морски пехотинци в Австралия. Така той на практика започва нова студена война с Китай, чиято същност е обкръжаването му по суша и море. Това ще струва неизвестно колко трилиона долара военни средства и ще засили пазарите на евтина работна сила в зоната на свободната търговия, изключваща Китай. Засилването на критиките към Пекин заради системното нарушаване на човешките права ще даде необходимата обосновка за ново глобално съперничество.

Както някои се чудят какво прави НАТО в Афганистан, по същия начин може да се питат какво правят американските военноморски сили (ВМС) в Китайско море. Може да наречете това империализъм, глобализация или политика на великите сили - въпреки това новата стратегия си остава копие на студената война срещу СССР от 80-те години. Резултатът от този конфликт бе разпадът на Съветския съюз и многото приказки за превръщането на Америка в "единствената свръхдържава".



Това обаче помогна малко за войните на САЩ



в Ирак, Афганистан и Пакистан, за прекратяването на американската изолация в Латинска Америка или за превръщането на Китай в икономическа сила. А междувременно в хода на кръвопролитните конфликти по време на студената война милиони хора бяха убити, ранени или превърнати в бежанци. По аналогия новата студена война, замислена по историческия модел от времето на Съветския съюз, предвижда натиск върху китайския бюджет чрез военно обкръжаване на Китай с надеждата, че това може да предизвика бунт на китайските работници и интелигенцията срещу репресиите и строгите икономически мерки. Новата студена война може би е замислена повече като икономическа, политическа и дипломатическа, отколкото като чисто военна. Но могат да възникнат и истински кръвопролитни войни между Северна и Южна Корея, между Китай и Тайван или войни, които да се водят с чужди ръце - примерно между Пакистан и Индия. Разширяващата се мрежа от военни алианси на Америка може да я принуди да се намеси в такива конфликти.

Водещият гуру на американската външна политика Хенри Кисинджър, който е посещавал Китай над 70 пъти, в своята книга "За Китай" сигнализира за стратегическото предизвикателство, което тази страна представлява за глобалните цели на Америка. Той препоръчва внимателна политика на съвместно съществуване с новата свръхдържава. Разбира се, отдясно стоят онези, които отдавна изискват "да победим" Китай, подстрекавани от многобройните привърженици за въвеждането на търговски санкции. В ноемврийския брой на "Форийн полиси" държавният секретар Хилари Клинтън призова да се създаде "по-широко военно присъствие" в съчетание с "изнесена напред дипломация". Тя предупреди най-вече срещу постиракския и постафганистанския синдром, изразен в призивите за "връщане у дома" (иронията е, че именно Хилари и Бил Клинтън подкрепиха призива "Америка, връщай се у дома", който се превърна в предизборен лозунг на кандидата за президент Джордж Макгъвърн през 1972 г.).

В момент, когато страната ни се разтърсва от мощни протести срещу угнетяващата нищета, изземването на ипотекирано имущество и безработицата, нейният външнополитически елит се стреми повече към създаване на военни бази в чужбина, вместо към търсене на отговори, поставяни у дома от протестното движението "Окупирай Уолстрийт".



Това е класически пример на експанзия в чужбина



- външната политика на "отворените врати", която Уилям Епълмен Уилямс е описал в своята книга "Трагедията на американската дипломация". Тази политика предвижда отклоняването на внимание и ресурси от решаването на вътрешните проблеми. Новата студена война на Барак Обама включва продължаване на двустранното сътрудничество с Китай, докато се възприеме по-агресивна и по-конфронтационна политика. Обама твърди, че САЩ са "тихоокеанска държава", която възнамерява да играе "по-важна и дългосрочна роля във формирането на този регион и на бъдещето му". Може ли някой да си представи, че китайското правителство изпраща самолетоносачи или подводници към калифорнийското крайбрежие, и заявява за намерението си да играе по-важна и дългосрочна роля във формирането на западното крайбрежие на американския континент? Вместо да се осъждат призивите за "връщане у дома" като нова форма на изолационизъм, въпросът е дали Америка трябва да се ангажира с нарасналото харчене на ресурси, които трябва да се вложат у дома за създаването на нови работни места.

Ако Обама изключва съкращаването на военните разходи за Азиатско-Тихоокеанския регион, откъде ще се вземат средства за финансирането на нашите градове? Ако Китай реши да действа агресивно примерно спрямо Тайван, дали САЩ ще отвърнат по същия начин, или ще бъдат принудени да отстъпят? Защо САЩ трябва да наблегнат на твърдата сила срещу държава, която е невъзможно да бъде победена с военни средства? Защо да не се приложи ненасилствената стратегия на "меката сила", като непреклонно се защитават човешките права, гражданските свободи, откритостта на интернет и елиминирането на предприятията с ниско заплащане и лоши условия на труд, които са плод на таен сговор между китайските власти и глобалните западни корпорации? Защо да не се заложи върху ненасилственото сътрудничество с Китай по въпросите на енергийната ефективност и опазването на околната среда?

От гледна точка на макиавелизма дали новото американско разгръщане не е прикритие за предстоящото изтегляне на американските бойните части от Ирак и Афганистан,



или е реална подготовка за една Дълга война?



Ето какво пише неоконсервативният мислител Робърт Каплън: "Стабилизирането на Афганистан е нещо много повече от антитерористичната война срещу "Ал Кайда" и талибаните. Това значи да се осигури бъдещото процъфтяване на цяла южна Евразия, а също подтикване на Индия и Пакистан към мирно съществуване чрез съвместно използване на енергосуровини" (от книгата "Индийският океан и бъдещето на американската мощ", 2010 г.). Експанзионистките цели на нашата политика в Афганистан никога не са били огласявани. Както отбелязва Каплън, американските бойни кораби вече са нанасяли удари по Ирак и Афганистан от Индийския океан. ВВС се опитват да гарантират сигурността на Ирак и Афганистан от базите си в Персийския залив и Индийския океан. "Всеки американски удар срещу Иран, а също последиците му, свързани с доставките на нефт, ще имат един адрес - Индийския океан", добавя той.

Документът от юни 2008 г. на американската морска пехота "Виждане и стратегия" (Vision and Strategy) предвижда Индийският океан да стане основният театър на конфликти и съперничество в следващото десетилетие. В документ пък за военноморската стратегия на САЩ звучи призивът за "изнесено напред постоянно присъствие" в същия регион. "А през него минава цялата арка на исляма, от източния край на Сахара до Индонезийския архипелаг", продължава Каплън. Тук е епицентърът на "Ал Кайда", тероризма и анархията. Тук, продължава той, лежат главните морски трасета за превоз на нефт, а също "тесните места" на световната търговия. "Около 40% от доставяния по море петрол преминава през Ормузкия пролив в единия край на Индийския океан, а 50% от световния търговски флот минава през Малакския пролив на другия край", припомня Робърт Каплън. В заключение той казва: "Над 70% от световните превози на нефтопродукти се падат на Индийския океан, от Близкия изток до Тихия океан". Затова без обществен дебат, без съгласието на Конгреса, без каквото и да е прогнозиране на разходите, американците са тикани като стадо към нова студена война.