Имаше градинка между блоковете и зелена желязна маса за пинг-понг. Сега градинката я няма, погълната от бараки и фургончета, но масата стои - даже още по-зелена. Тук есенес излизаха мъже от карето и върху нея си пиеха кафето, купено от капанчето във вход "В". Когато капанчето фалира, почнаха да си носят кафе от вкъщи. Сега обаче пият вино от сива трилитрова тубичка. Бързо са се събрали, като отивах към ксерокса, ги нямаше. Малко рано за такова парти, но пък напълно според сезона, в тон със снега наоколо и в седмиците на алкохолните светци. Един от мъжете налива пластмасова чашка и ме засреща - за да заобиколя изпънатата му встрани ръка, ще трябва да нагазя в пряспата. Отпивам - плътно и младо, дивачката преобладава, най-вероятно алжирка или отел. Устните на мъжете са леко виолетови - значи съм познал.

Питам за повода на матинето. Излезли са да поменат капитана от червения блок за четиридесет дни от смъртта му. Синовете му са в Канада, а гробът му е далече - племенници го откарали и го погребали в селото му. Осведомяват ме много внимателно, избягват силни изрази - смята се, че до четиридесетия ден душата на мъртвия е още тук, на този свят и сигурно ни слуша. Още малко и Морския ще е при Господ. Дано там бъде по-добре...

С тези хора се срещаме по спирките, с някои си кимваме при среща. Говорят убедено, сякаш не са от поколението на атеизма и диалектическия материализъм. В карето живеят немалко военни, както и чиста стара номенклатура - между тези мъже със сигурност има и такива. Но след няколко години пенсия или безработица разликите се заличават, хората си заприличват по облекло, по речник, по маниери. Ако ги срещнеш, за малко върнали се по някакъв повод в предишната им среда, може и да не ги познаеш - уверени, представителни, някои дори важни. А сега отпиват от алжирката и разсъждават гледат ли ни мъртвите от небето и всичко ли виждат и знаят за нас?



Мъж с превързана ръка иска да чуе какво мисля



Отговарям просто от любезност (все пак приех на хората виното), но, нали съм неподготвен, изтървам нещо, за което отдавна се питам: защо вечно си говорим, че мъртвите са на небето? И по-точно: защо всички? Покойник - и значи е на небето? Ами нали трябва да има и пъкъл, преизподня? Разговорът замръзва. Никой не беше се сетил за това. В бръчките на челата се заплита чепат въпрос: ако е така, къде ще е тогава Морския?

Плещест блондин със студена лула в ръка разпръсва колебанията: българските пенсионери гарантирано отиват на небето. Тук възрастните изкупват греховете си още на земята. Мъжът е ветеринарен лекар, виждал съм го в слънчеви дни да консултира домашни любимци на пейка зад бирарията. Говори на кучетата, а стопанките го слушат омагьосани. Сега с две изречения преобръща разговора. И се почва...

Как е хубаво една държава да има цели, но трябва да се отмерва и цената им. Как не може да се жертват поколения заради някакви... амбиции. Това "амбиции" компанията го намира за меко казано. "Не за амбиции, зарад джоба им е всичко!" изревава собственикът на тубичката, докато търси капачката по масата - винцето е свършило. Но не е гневен, той така си говори. Слуша го цялото каре, когато се обажда по телефона на отворен прозорец. Явно тази тема тук е винаги открита, овладяна е, "дописва" се всеки божи ден. И днес не я отминават.

Безсмислено е - разпалват се мъжете - да се плаща каквато и да е цена с човешки съдби. Бъдещето рядко се случва добро, ако е разменено срещу жертва на човешки маси. Такава победа не радва никого, ако въобще има победа. Ето, Хитлер хвърли под танковете деца и старци. И какво? В по-ново време аятоласите погнаха деца и старци през минните полета - да разчистват пътя на войската. Същият резултат. (Изглежда, не са имали безработни, иначе и тях щяха да включат.) Нас, обобщава червенокос, задъхващ се мъж, ще ни положат под асфалта. Но и това ще е напусто.



Поменът прераства в нещо като симпозиум



Тук се предлагат аналогии, които никъде няма да срещнете. Аргументи, изстрадани до дъно, и нерви в поносими дози. Едно овладяно риалити, което никой няма да излъчи в ефир именно поради това, че е достоверно.

- Пак стигнахме до краставицата - отрязва еднорък навъсен мъж, преди продаваше вестници наблизо. Сваля скиорската си шапка и се покланя като пред ковчег. - Прощавай, Морски, знаеш ни какви сме...

Разотиваме се. Водим се с гримьора от киноцентъра (бивш гримьор от бившия киноцентър). Преди тунела при заложната къща питам: каква краставица? Смехът му кънти в тунела: краставицата на Мирча Кришан, отвръща. Помня го това: един румънец разказваше хуморески по естрадите в миналото. Вицът беше в това, че бе научил урока само за краставицата и за каквото да го изпитват в училище, все гледаше да го завърти към нея. И споменеше ли я веднъж, изпяваше наученото без запъване, нищо не му се разбираше, само в края ясно изговаряше: 88 процента вода.

Проумявам метафората. Но човекът вдига рамене:

- Не сме само ние - казва - ние винаги го докарваме до пенсиите, други пък - до магистралите. За каквото да ги засекат, това изпяват накрая. Важното е да се добереш до урока, дето си го знаеш...

Засмиваме се и двамата. От сърце. Но вече сме излезли от тунелчето и смехът ни едва се чува...