Ще ви издам нещо - на музиканти, поети, кинаджии, телевизионери и журналисти им дай кораби. Особено такива, които претърпяват крушение. Ще ви залеят с толкова метафористики, романтики и героични пози, че дълго няма да изплувате. Позволете да се включа, предвид празния ни джоб и световните калпазанщини.

Няма да ви занимавам с "Титаник", "Аврора" и "Летящият холандец"... Но е факт, че много хора питаят особен интерес към корабите, дори за последния бой на един фашистки "Бисмарк" с кралския военен флот в интернет е така тъпкано с информация и анимация, че чувстваш - има нещо във всяко корито над водата, което фокусира нашето внимание и прави символична всяка морска катастрофа.

А и всяка втора медия сравни полегналия глупаво край италианския бряг луксозен лайнер "Коста Конкордия" с "Титаник". Като почнем от "Берлинер цайтунг" и свършим с индонезийската преса.

Самият "Коста Конкордия" измести гмурването на еврото, взривовете в Ирак, пикаещите върху трупове морски пехотинци на САЩ, па и още една морска катастрофа с повече жертви, но далеко от Северния Атлантик, тоест от център на света.

"Коста Конкордия" - звучи ми като самолета "Конкорд"... Свръхзвуковата гордост на европейското пътническо самолетостроене, който при все техническото съвършенство и гордата стойка прекрати да лети - поради икономическа нерентабилност, казват. Всъщност един "Конкорд" изгоря във въздуха над Париж, уж без собствена вина, но хората взеха да го отбягват.

Конкорд, конкордия - значи съгласие. "Коста Конкордия", ако се вярва на латинския и производните му езици,



е нещо като "Бряг на съгласието"



Цяла Европа следваше да е един Бряг на съгласието, особено в светлината на шумановите блянове и евроентусиазма отпреди петнайсетина и повече години. Цяла Европа мечтаеше за себе си като за един луксозен лайнер, гдето изискани дами и господа щат да потягат през цветни сламки още по-цветни питиета на удобни шезлонги по палубата, да се плацикат в прозирни басейни и после да се занимават с танци и флиртове в многобройните корабни ресторанти - е, в тези моменти, когато не дегустират богатите блюда на корабната кухня.

Пък от бреговете на другите континенти щяха да ги гледат и да им завиждат сополиви племена, но да се качат вътре - тц, кой ще ги пусне. Тук, при нас, царува Съгласието, а вие още плавате на черупките "Вражда", "Простотия" и "Несговорчивост", щеше да им внушава светналият като витлеемска звезда лайнер... Така го виждахме и ние, затова драпахме да се качим - поне като сервитьори, поне като камериери...

Обаче нещо се обърка. И нещо заскърца в изглеждащия непотопяем проект. Вътре се оказа, че всички искат по-хубави каюти и по-първа класа, а истински работните ръце са все по-малко. Оказа се, че едни лапат за трима, а плащат за половинка, пък им се ще така да е вечно - освен, ако може, да им се опрости плащането. Оказа се, че персоналът е много, а като стане инцидент, се щура като малоумен, умножава паниката и не може да вземе решение - ту вика: крийте се в каютите, ту вика: навличайте жилетките, ту изпуща лодките без хора, ту ги преобръща. Оказа се, че ние мислим - управлява ни умен и самоотвержен капитан. И ни води с твърда ръка към светлия бряг на бъдещето. А капитан май всъщност няма. Едни го видели там, други го видели онам, а на него му стигнал капитанският акъл да забоде лайнера в скалите и да бяга пръв и бърже...

Ние мислехме, че Европа е нов Бряг на съгласието, но ще ви издам още една голяма тайна: старият бардак си е. Със старите к... хм, със старите нрави, със старите символи. За които още немският поет Ханс Магнус Енценсбергер писа в прочутата си поема "Титаник":

"Само там долу, където, както винаги, първи загряват,

хората трескаво сграбчват вързопи, бебета,

яркочервени възглавнички. Трета класа

не разбира английски, нито пък немски, но само едно

няма нужда да й се обяснява:

че първа класа първа ще се вреди,

че никога не стига мляко, не стигат обуща,

не стигат спасителни лодки за всички."

Икономическите наблюдатели твърдят: ние, най-бедните, плащаме за спасяването на големите банки и корпорации. Така вместо да имаме фалирали банки, фалирала Гърция и ниска инфлация, имаме по-скъп бензин, по-скъпи храни, по-скъпи кредити.

Ние закривахме реактори, за да се качим на луксозния лайнер, а политиците ни успокояваха: - "Марица-изток" ни е предостатъчна енергийно.

Ние държахме и държим пенсионерите и работниците си под водата, за да има фискална плавателност нашата бедна лодчица, но тези от първа класа не ни го зачитат за героизъм, а за глупост.

Цитирал съм вече, но не мога да се сдържа да не ви припомня пак разказа на Иван Бунин "Господинът от Сан Франциско": "Безбройните огнени очи на парахода бяха едва видими през снега за Дявола, който следеше от скалите на Гибралтар, от каменната порта между двата свята, отдалечаващия се сред нощта и виелицата кораб. Дяволът беше грамаден като канара, но грамаден беше и корабът, многоетажен, с много комини, създаден от високомерието на Новия човек със старо сърце."