Оня ден, пътувайки с градския транспорт, чух разговор между 7-8-годишно момче и баба му. "Разговорът" доста точно възпроизвеждаше училищен урок. С нетърпящ възражение тон детето предложи на баба си "да я изпита" и самоуверено зададе първия въпрос: "На колко години Тутанкамон става фараон?" Горката жена не знаеше. "На осем!" - екна тържествуващ отговор, тутакси последван от ново питане: "Кой написа "Есен"?" Втори провал на подложената на изпит. Плахата й молба за жокер - да й бъде разяснено "Есен" стихотворение ли е, разказ ли е - бе безмилостно отхвърлена: "Не знам, но го е написал Елин Пелин! А кое беше първото име на София?" И двата опита на бабата - "Средец" и "Сердика" - се оказаха неуспешни, защото "верният" отговор, твърдеше ученикът, бил "Плиска". Изгубила всякакъв кредит на доверие - та какво изобщо знаеше тя!?, - възрастната жена така и не успя да убеди внука си, че "столица" и "София" невинаги са били едно и също...

Разказвам случката, защото представлява образцова икона на училищното ни образование. Със своята "непосилна лекота" тя ни казва няколко много прости и важни неща. Че тъпчем съзнанието на още съвсем невръстните ученици с факти, които по никакъв начин не са свързани нито помежду си, нито с актуалния жизнен опит на децата. Че точно поради тази си двойна изолация въпросните факти, сведени до еднословни "верни" отговори, отвеждат към образуване на "спонтанни понятия". Че безмозъчното запаметяване на подобни идиосинкразии



препречва пътя на критическото мислене



Че за върховно учениково постижение смятаме възпроизвеждането на преподаденото от учителя или на написаното в учебника. Че ако културата е динамична вселена от знаци, а не конгломерат от нищо неозначаващи "неща", чрез преследването на подобни "върхови постижения" българското училище не само не култивира, но и отдалечава своите питомци от образоваността.

За същото свидетелстват и постиженията по четивна грамотност на българските 15-годишни участници в Програмата за международно оценяване на учениците (PISA). PISA оценява какво могат да правят с наученото в училище младите хора на финала на задължителното си образование, т.е. каква е тяхната функционална грамотност. Резултатите от последното засега проведено оценяване (2009 г.) класират българските ученици на 49-о място от 65 възможни и на последно в Европа. Което - разбираемо - никак не ни харесва. Въпросът е как като общество реагираме на констатации, които не ни харесват.

Една типична реакция - на "уязвения" - е отричането на нелицеприятните факти. Само един пример: както благоволи да се изрази една телевизионна журналистка, "На мен ми писна непрекъснато да идват някакви си отвън и да ми казват, че българските ученици били най-слабите в Европа. Кой знае в кое циганско гето е проведено това проучване!..." Няма да се спирам нито на вулгарната арогантност на "коментара", нито на расисткия му характер. По-скоро заслужава да се подчертае непростимото му невежество. PISA е най-авторитетното международно изследване в областта на училищното образование.

Друг тип реагиране представя неадекватното разчитане на целите и изобщо на характера на PISA. От най-високо управленско място се огласяват мерките, които се вземали с оглед на "по-доброто представяне" на българските ученици на следващата оценителска сесия.



Програмата не е състезание между държави,



нито е изпит, за който трябва да се готвим специално, за да се представим достойно. PISA диагностицира състоянието на образователната система. Тя прави видими добри резултати от обучението, които се постигат бавно, с търпеливо, дълго и системно инвестиране на усилия, а не чрез разпоредени по конкретен повод мероприятия.

Намерението на МОМН да въведе повече задачи, подобни на използваните от PISA в тестовете за външно оценяване в края на 4-ти и на 7-и клас, не може да се оцени еднозначно. Доколкото външното оценяване (особено такова с високи залози като това след 7-и клас или като матурата) пише до голяма степен "истинската" учебна програма, тази стъпка в посока синхронизиране на българското училищно образование с добри европейски и световни практики заслужава насърчителна преценка. От друга страна, оценяваните от програмата практико-функционални умения за работа с текст например влизат по-скоро в дисонанс, отколкото в съзвучие с действащите в момента образователни стандарти, официални програми, задължителен за усвояване учебен материал.

Ето защо единствената адекватна реакция е предприемането на незабавна и комплексна образователна реформа, която да обхване и целите на обучението, и учебното съдържание, и стратегиите и методите на учене, преподаване и оценяване. Тъкмо това - с безпрецедентна за сферата на образованието настойчивост - ни препоръчва Брюксел. Може би трябва да се съгласим със заместник-министър Милена Дамянова, че когато става дума за концептуални, а не за козметични промени, по-добре е да се "бърза бавно". Очаква се до края на 2013 г. да са готови новите стандарти и програми, като от момента на влизането им в сила тепърва ще започне да тече технологичният срок за създаване на нови учебници, за актуализиране квалификацията на учителите - защото умения не се формират и развиват чрез преподаване... А междувременно ще имаме още випуски, които ще знаят "на колко години Тутанкамон стана фараон".

---

Доц. Адриана Дамянова е автор на тематичен анализ на резултатите на българските ученици от PISA 2009, възложен от Центъра за контрол и оценка на качеството на училищното образование, публикуван на http://www.ckoko.bg.