Обществен консенсус по която и да било тема в България е нещо твърде трудно за постигане. Едва ли обаче има българин, който да не е съгласен, че т.нар. преход доведе до огромен дефицит на справедливост. И въпросът как тази справедливост да бъде поне отчасти възстановена е крайъгълен камък за политическия ни живот.

Темата става любима за всички политици обикновено преди избори. След всеки вот тя обикновено става приоритетна на онези от тях, които са в опозиция. В настоящия парламент сме свидетели на



едно от малкото изключения



Като по чудо темата за обществената справедливост бе повдигната от управляващите. Именно с нея бе оправдано повторното внасяне на проектозакон за отнемане на престъпно имущество. Въпросът за необяснимото забогатяване на мнозина българи бе повдигнат от зам.-шефа на НС Анастас Анастасов, един от основните вносители на законопроекта. Преди дни той обясни, че целта на закона е да се види как става така, че хора, които на хартия нямат никакви доходи, живеят в палати. Макар обхватът на закона да е само от 2002 г. насетне. На това депутатът от БСП Михаил Миков с иронично шеговит тон му отвърна, че обществената справедливост ще се възстанови най-качествено с национализация и посъветва ГЕРБ да пристъпят към нея.

Трудностите около приемането на нов закон за престъпното имущество, който да предвижда конфискация, без задължително да има присъда срещу дадено лице, илюстрират прекрасно защо у нас дори минималната обществената справедливост май ще си остане в сферата на добрите пожелания. Този закон най-вероятно ще засегне голяма част както от партийните спонсори, така и самите политици - и от управляващите, и от опозицията. Точно затова първият опит за прокарването му беше неуспешен.



Прокарването на подобни текстове през пленарна зала ще е подвиг,



сравним с онези, описани в древногръцката митология. На Тезей му е било много по-лесно в лабиринта на Минотавъра, отколкото на идеала за обществена справедливост в нашенската политическа среда.

Проблемът обаче е по-сложен и това ясно се вижда в дебатите. Дори да приемем, че българските политици са вече напълно независими от спонсори заради огромната държавна субсидия и да се съгласим, че те имат добрата воля да работят за възстановяването на справедливостта, има много обективни обстоятелства, които им пречат да изпълнят добрите си намерения. Първият сериозен подводен камък е как да се напишат такива текстове, които да не вкарат половината българи в полезрението на комисията за отнемане на имущество. Вносителите изтъкват, че процедурата ще започва само при повдигане на тежки обвинения. Но хипотезата как прокуратурата повдига скалъпени обвинения и въпреки че ги сваля след ден-два, процедурата за отнемане на имущество продължава, е напълно реална. И вносителите поне засега не дават разумен отговор какви са гаранциите срещу подобна злоупотреба с власт. Единственото, което се чу, е, че трябва да се уважава прокуратурата и да не се приема по презумпция, че тя изпълнява поръчки. Българските магистрати са главните виновници за дефицита на обществена справедливост и за съжаление към този момент няма причина да се мисли, че има някаква положителна промяна в този аспект.

Друга сериозна обективна пречка пред написването на закон за отнемане на имущество е въпросът



как да бъде сформиран органът,



който ще се занимава с тази дейност. Как да бъдат определени 5 или 7 човека, които да са достатъчно добре образовани, с достатъчно голям опит в подобни дела и същевременно да се радват на достатъчно силно обществено доверие. За да бъде избегнато подозрението, че този орган ще бъде инструмент за политически и икономически натиск. Дори да се приеме някаква процедура, при която опозицията - сегашната и бъдещите, има гарантирано солидно присъствие в комисията (само по себе си и това също е сложна задача), това пак в един момент може да се окаже недостатъчно.

Заради всичко това е твърде вероятно и вторият опит за приемане на закон за отнемане на имущество да се окаже неуспешен. Или пък ако все пак бъде приет, една от първите задачи на следващо мнозинство може да бъде неговата отмяна или поправка. Ако се вярва на правителството, ние няма да оставим бюджетен дефицит на следващите поколения. За сметка на това обаче очевидно ще им завещаем огромен дефицит на обществена справедливост, с който те ще трябва да се оправят някак. Проблемът е, че липсата на справедливост е не по-малко опасна за държавността от липсата на пари в държавната хазна.