"Избирателят е водорасло, което вълните лашкат насам-натам, а обществото е пихтия", декларира презрително преди години един щатен политолог към СДС. Неласкавата оценка дойде на фона на депресията, обхванала десните интелектуалци и активисти след шеметното въздигане на първия ни политически месия за новия век - Симеон Сакскобургготски, което доведе до падането от власт на синия мастодонт. Десните тогава се ядосаха на българските избиратели, че не видели собствения си интерес в историческата мисия на синята партия. Затова и безотговорно предали съдбата си в ръцете на първия срещнат, обещал лесен живот и бърз просперитет.

Ехо от тези настроения се дочу наскоро на кръгла маса на социолози и политолози, събрали се да мъдруват върху



опасностите за българската демокрация



в ерата на Бойко Борисов. Експертите обясниха, че рисковете идвали главно от възхода на авторитарни и популистки партии, и отсъдиха, че вината за това е в незрялостта и апатията на българите, на които липсвал граждански активизъм и политическа култура. Дискусията остави усещането, че отново всички обяснения неусетно са се свели до познатата мантра "всеки народ си заслужава управниците".

Доколко може да се вменява вина на избирателите за лошата им политическа култура обаче е доста по-сложен въпрос. За да направи политически избор, който да е рационален, прагматичен и ценностно ориентиран, човек трябва преди всичко да е в състояние да определи правилно собственото си място в обществото, а оттам и своите интереси и очаквания към властта. А те обикновено са групови. С други думи, за да предявяваш претенции към политическата власт, трябва да действаш в рамките и от името на една обособена по някакви признаци част от обществото. Просто така работи системата. Съвременната демокрация е представителна. Не можем всички да участваме пряко във властта, затова избираме някой, който да ни представлява в нея, да изразява и защитава нашите идеи, ценности и интереси. Той обаче не може да ни представлява лично, а само като група. Но мнозинството от нас не може и няма как да направи подобен избор по простата причина, че не знаем къде стоим в голямата картина.

И точно тук социалните науки са в дълг към българското общество Именно тяхна работа е да дадат отговор на въпроса какви групи има в него и какви интереси се конкурират за публичните ресурси, а оттам и за политическата власт. Западната социология умело прави сложна и детайлна анатомическа дисекция на социалната структура на своите общества. Това е от полза не само за всеки, който поне малко се интересува в какво общество живее, но и за политическите сили, които се опитват максимално да проникнат във всеки възможен сегмент на избирателното тяло. Нашенската социология се задоволява да захранва обществеността с общи приказки от типа на "пенсионерите от селата и малките градове гласуват за левицата, младите и образованите от големите градове - за десницата". Към това се добавят учебникарско морализаторстване за добродетелите на активния гражданин и цинични оценки



подир чий чувал с двадесетолевки ще се юрне



оскотялата тълпа с право на глас на следващите избори.

Случаите, когато се правят опити за някакъв по-сложен анализ, са редки и често имат лоши последици. Така например един известен политолог обича да очертава разделението в българското общество по една пределно проста схема - малцинство от свръхбогати олигарси отгоре, мнозинство от декласираща се маса. Е, добре, ако 1% от населението държи цялата икономическа власт и задкулисно дърпа конците на политическата власт, тогава каква политическа позиция следва да заеме някой, който е част от обеднялото и безвластно мнозинство? Логичната реакция при подобно представяне на нещата е да се отхвърли изцяло политическата или, иначе казано, партийната система. Защото за какво му е на човек да подкрепя система, която не го представлява и не защитава интереса му, а е само фасада за управлението на една всесилна олигархия. Именно безотговорното разпространяване на подобно мислене в публичното пространство дава храна на популисткото говорене, срещу което иначе същите тези експерти непрестанно бият тревога. Което подрива устоите на демокрацията, а и на политическото въобще.

Реален политически избор без наличието на известно познание за обществото, в което живеем, и за хората, на които можем да разчитаме за политическо единодействие, е невъзможен. А когато той липсва, хората се превръщат в тълпа, лесно поддаваща се на инстинктите си, първичните си емоции и страсти. В този смисъл обществото ни действително е безформена "пихтия", която пределно лесно се моделира от политическите инженери. А избирателят, объркан, безпомощен и апатичен, ще продължи да се поклаща наляво или надясно, дали като водорасло под вълните, или като тревичка на вятъра.