Вероятно ще е съвсем вярно исторически, ако разглеждаме развитието на българското знаме като част от развитието на българската държава, знамето е сред главните й символи, то е и сред най-важните белези на българските владетели. Противно на прекомерните ни очаквания, историческото развитие на днешния български трибагреник не е предизвикало кой знае какъв интерес сред изследователите.

Няма как да твърдим днес, че имаме запомнящ се национален флаг, даже е малко скучен поради едновремеността, с която са създавани всичките му европейски побратими през втората половина на XIX в., което ги прави общо взети прекалено сходни. Даже в отдалечени една от друга страни като Латвия и Австрия, които имат почти еднакви национални знамена - две червени хоризонтални полоси с по-тънка бяла в средата, се разказват съвсем еднакви легенди за възникването им - как окървавеният герой обагрил в червено полетата от двете страни на платното, с което го носят, а под него то остава бяло.

Малко обидно е повечето от това, което вече е написано и за българския трицвет - бели са планините през зимата, зелени са поляните през пролетта, червена е кръвта на героите. Описанията от букварите са пренесени и в официални документи, даже за повечето подобни европейски национални знамена преобладава инфантилният географизъм.

Родният ни трибагреник, за разлика от герба, няма нужда от промяна, той е изминал исторически път на развитие по-дълъг и от този на държавността ни, но ново тълкуване за смисъла му, включително и в официалните днешни български документи, със сигурност е потребно.

* * *

Възникнали като войскови знаци, бойните, а по-сетне владетелските и националните стягове, се изработват от нетрайни материали. Това ще да е главната причина за слабата ни осведоменост по знаменните въпроси в зората на българската държавност. Но не само. Колкото от небето до земята е разликата между смисловата натовареност на понятията за знаме днес и в ранното Средновековие. Отсъстват сигурни указания за тогавашното възприемане на стяговете, но изглежда първоначално те са само войскови указатели за местоположението на отделните съединения. Такъв ще да е първоначалният смисъл и на прабългарската конска опашка, и на стиската трева у славянските племена, и двете привързвани към дългите копия, за да се виждат отдалеч.

Изглежда доста по-късно тези войскови указатели придобиват нов и заплашителен смисъл, отправен към врага на бойното поле - нещо подобно на "и конете ви, и полята ви ще станат наши", може би. Ще трябва да се примирим, че горните тълкувания имат чисто предположителен характер. Те няма как да се основават на исторически извори, понеже такива практически няма. Единственото доста подробно обяснение за смисъла, вложен в едно владетелско знаме, е в писмо на папа Инокентий III до цар Иваница Асен от 27 март 1204 г. (вж. Извори).

Конската опашка като бойно знаме, или поне указател, е документирана в отговорите на папа Николай I на допитванията на княз Борис-Михаил в писмо от 13 ноември 866 г., но употребата й остава не твърде ясна. Изглежда към нея можем с увереност да приложим горните представи за безхитростната й смислова натовареност. Във всеки случай, този боен указателен знак, а по-късно знаме, ще да е преживял своя разцвет доста преди 681 г. През VIII и особено през IX в. подобен военен символ изглежда крайно несъвременно. Или едновременно с него, или най-късно от времето на кханасюбиги Крум започва трайната употреба на червени знамена от платно.

За наше завидно щастие, такова знаме, при това изковано от злато, е запазено върху кана № 2 в съкровището от Надь сент Миклош. В дясната си ръка старобългарският владетел победител, изобразен върху съда, придържа облегнато на рамото му копие, чийто свободен край завършва с тясно правоъгълно (червено вероятно, както ще видим) знаме, като старобългарският майстор се е постарал да наподоби и структурата на тъканта, въпреки незначителните размери на предмета. Непосредствено преди върха на копието е разположено второ (?) платно във формата на лястовича опашка. Такъв тип знамена се срещат по това време във всички европейски войскови съединения и са най-често червени. Ако е вярна съвременната ни интерпретация за изображението върху кана №2, вероятно ще трябва да твърдим уверено, че едно от най-ранните владетелски знамена е точно българско.

По данни от други части на широкия ареал на славянското разселване нашите прадеди са ползвали като боен указател първоначално стиска трева, привързана под върха на дълго копие. Не толкова ефектна като отрязаната опашка на мъртъв кон, стиската трева има същата функция - тя трябва да служи като указател за местоположението на "нашите", като място за сбор. Може би по-късно, и едновременно с конската опашка или под нейно влияние, този славянски боен указател ще да е получил и заплашителен към враговете смисъл. Трябва да признаем, че какъвто и смисъл да е бил вложен в този славянски боен символ, то той е бил достатъчно ефективен - за малко повече от хилядолетие славянските племена се разселват на територия, хилядократно по-голяма от прародината им, от Балтийско до Бяло море.

Съвременното обяснение на средновековните червени бойни знамена е най-близкото до ума. Те трябва да действат устрашително на враговете и да повдигат бойния дух на войската. До края на IX в. не може да се забележи стриктно функционално делене на стяговете. Във всеки случай съществуват пълководчески знамена и знамена на отделните войскови части. Изглежда от втория тип са разнообразните по форма знамена, представени изобилно в късния Търновски препис на летописта на Константин Манаси. Макар многобройните рисунки в нея да се датират към времето на създаването му - 1345 г., със сигурност те отразяват непроменените бойни знамена на българската войска от IX в. насам поне. Знамето върху кана №2 е същото като изобразените в Манасиевата летопис. Споменът за конските опашки и стиските трева или вече е напълно избледнял, или е подменен умишлено по идеологически подбуди.

Червените бойни знамена носят различни изображения, които художниците на Манасиевата летопис, на украсения препис на летописта на Йоан Скилица или на Търновското четириевангелие на цар Иван Александър не са можели да представят поради наистина незначителните размери на рисунките си. Днес разполагаме даже с описанието на едно такова знаме, при това владетелско, на цар Иваница Асен. На него са били изобразени два ключа, "единият за различаване, другият за власт". Подаръкът на папа Инокентий III едва ли е бил използван дълго, цар Иваница Асен твърде бързо преустройва религиозната си политика в посока на традиционното за България православие.

(следва)



Извори



"Глава 33. Вие заявявате, че когато сте влизали в сражение, досега обикновено сте носили като военно знаме конска опашка, и искате да узнаете какво трябва да носите вместо нея. Какво друго освен знака на светия кръст? . . . Но за да узнаете по-ясно какво трябва да носите вместо оная конска опашка като походно военно знаме когато пристъпвате към военни действия смятаме за нужно да ви припомним някои от делата на [император] Константин [I (306-337)] . . . [Императорът] видял, че застават пред него ангели, които казвали: "Константине, с това [с кръстния знак] побеждавай!". Тогава наистина обрадван и вече сигурен за победата . . . преобразува го [кръстния знак] във военни знамена и пригажда така наречения labarum [военно знаме] във вид на господен кръст . . ."

Из "Отговорите на папа Николай I на допитванията на българите", 13 ноември 866 г.



". . . понеже ти получи от нас чрез посланика на апостолическия престол кралски венец и военнно знаме, за да бъде твоята власт специално от блажения Петър, ние желаем да се погрижиш старателно [щото] освободен отвсякъде от нападенията на неприятелите, да се радваш на спокоен мир . . .

Освен знаковете на кралското достойнство, които ние отправихме на твое величество по обичния ни син [презвитер-кардинал] Лъв . . . решихме да пратим и знаме, което да употребяваш против ония, които почитат разпятието с устните си, а сърцето им е далеч от него . . . То [знамето] представлява двоен ключ, единият за различаване, другият за власт . . ."

Из писмо на папа Инокентий III до българския цар Иваница Асен (1197-1207) от 27 март 1204 г.



"И тъй, след като Тодор Комнин се издигнал с успехите си и станал съсед на българите, той сключил договор с царя на българите Иван Асен [Велики (1207-1241)] . . . А Тодор Ангел, понеже бил дързък и се държал своеволно не само в царските, но и във всички държавни работи . . . скъсал договорите с Иван Асен и тръгнал срещу българите . . . Иван Асен, уповавайки се повече на нарушението на клетвите и договорите . . . отколкото на войските си . . . се понесъл смело в сражението, като закачил на знамето, както казват някои, писмената клетва на Тодор . . ."

Из "История" на Георги Акрополит (1217-1282)