|
| Ангел Заберски-син |
-----
- Как се преподава импровизация? Това понятие само по себе си не изключва ли методическия подход? Не е ли тя нещо, което идва от сърцето?
- Не е съвсем така. То идва от сърцето, разбира се, но в музиката - джаз музиката не прави изключение - има закони, които трябва да се знаят и да се усвоят. И знаейки ги, музикантът може да не мисли за тях, а да даде полет на въображението си.
- Тоест вие, като човек с класическо музикално образование и после - преподаващ, смятате, че тази основа е важна - не може музикантът да бъде самоук?
- Препоръчвам на всички, които смятат да се захващат сериозно с музика, да минат през класическото образование. Независимо от жанра. Дори и за поп музиката важи, макар че там вече се намесват компютрите, и те поправят пропуските. Не можеш да смяташ, че музиката започва от теб нататък - такъв музикант е обречен. За съжаление младите често смятат, че е така.
- По нашите географски ширини си имаме по принцип проблеми с приемствеността, не само що се касае до музикално наследство...
- Ние в нашите географски ширини с много неща имаме проблем. Изтъкани сме от проблеми. Това, естествено, ни пречи.
- А това, че сте син на две големи имена в българската популярна музика - Ангел Заберски и Маргарита Радинска, помага ли ви? Или пречи? "Унаследява" ли се музикалната кариера?
- За помощ - сега в момента, не. Но когато съм правил първите си стъпки в музиката, и двамата са изиграли основна роля. За което съм им много благодарен. Не си спомням как точно е бил поставен въпросът, защото съм бил 5-годишен тогава - едно дете, което си играе на площадката и прибирайки се вкъщи, го питат "Искаш ли да свириш на пиано?" Спомнях си, че казах "Да, да", като едно послушно дете, и продължих да си играя. Но започвайки уроците по пиано, никога не съм предполагал какво бъдеще ме очаква и какво тежко бреме един ден ще лежи на плещите ми. Още повече че съм тук, в България. Ако съм имал възможност едно време да избягам от България - тогава се казваше "да избягаш", а не да емигрираш или някоя друга дума....
- Говорите за времето преди 1989-а, предполагам?
- Да. Аз съм дете на социализма, и то от онова преходно поколение, което закачи и от двете епохи. Та ако имах тогава възможност да избягам, щях да го направя с най-голямо удоволствие. Но вече е късно. Давам си много ясно сметка, че на 42 години тепърва да отидеш да се пребориш "оттатък" е трудна и непосилна задача. Защото ако тук си мислим, че има конкуренция, то там много повече боли. За хора като нас, с нашия манталитет - на вълци единаци, всеки сам за себе си - попаднат ли там, където има истинско общество, шокът е огромен.
- Що за публика има джазът у нас? Къде е сред другите музикални жанрове?
- Е, той е някъде в елитарната сфера. Но винаги е имал публика. Разбира се, тази публика се размива в комерсиалното и масовото, но е съществувала, съществува и пак ще съществува. Защото има хора, които търсят и ценят такава музика.
- Ако се върнем малко назад, в българския джаз имахме и имаме страхотни имена - някои от тях са живи и здрави и още работят, други не - Симеон Щерев-Банана, Людмил Георгиев, лека му пръст, Йълдъз Ибрахимова, Милчо Левиев, Антони Дончев, Христо Йоцов... Сред сегашното, по-младото поколение, има ли такива изявени таланти, които да се мерят с тях?
- Смятам, че да. При все че младото поколение има тъкмо тази възможност, за която говорихме по-рано - да напусне България и да потърси реализация в чужбина. Някои от талантливите вече не са тук. И от тези, които са останали, включително младите хора, с които работя, има много талантливи, много напористи. Сега времената са такива, че всеки може да пътува, да опитва силите си. Дори и тук да не успеят, те могат да отидат и да използват натрупания опит някъде навън. Казваш си - тук на сцената за мен няма място, ще отида другаде да се преборя. Отиваш, бориш се, там вече се показват твоите качества: дали можеш, или не можеш. Ако можеш - те купуват. Ако не можеш - те отхвърлят. Тогава вече се връщаш в България. Поне си опитал.
- В световен мащаб виждаме, че композиторите, изпълнителите на джаз много често си подават ръка с представителите на други жанрове - поп, рок, уърлд мюзик; сътрудничат си в студиото, на сцената. Защо в България това не става? Не искате ли да работите с хора, които създават по-различна музика?
- Работя и бих работил с Васил Петров, ако мога да го нарека поп изпълнител. Но ми се струва, че съм се ограничил само до него. Ако ме попитате защо само с него, разговорът може да стане много дълъг. Но накратко - защото той може да пее. С него, когато сме на сцената - било то като дуо, трио или с голям оркестър, - комуникираме на една много добра музикална основа. Докато другите, с които съм имал вземане-даване по някакъв начин - при тях се забелязват пропуски. Поп певците ни са неподготвени. Не знаят нотите. Правят музика, която свалят от интернет, разучават, искат да изпълняват и казват: "Аз съм певец". Но когато се сблъскат с живи, подготвени музиканти - тогава им лъсва голият задник.
- Изглежда, обаче, сякаш джазмените в България сте нещо като затворено общество - едни и същи имена се въртят в пет-десет проекта...
- Ами като няма други? Това сме. Всички ние сме разпилени на много страни, за да си изкарваме хляба - живеем в такива времена. Това обаче малко разконцентрира професионалния музикант. Ние трябва да работим повече, по-фокусирано - и да не отиваме на сцена с една репетиция, пък там да разчитаме на опит, на талант, на можене. Ако искаш действително да направиш впечатление, трябва да се работи - много репетиции, много работа в студио, и чак тогава да излезеш на сцената. За да можеш да го направиш с онази лекота, с усмивка, все едно нищо не правиш. И никой да не забележи, че зад това се крие къртовски труд.
- Къде е все пак мястото на джаза - в по-академичните зали, на открито - на безплатни фестивали като Банско, новия A to Jazz в Докторската градина, "Аполония"... или в клубовете, откъдето все пак е тръгнал американският джаз?
- И трите места са много хубави. Всяко от тях има своята различна емоция. Малко е стряскащо на голяма сцена, защото го има наистина академичното. А в клуба - хахо-хихи, пиене, цигари, по-весело, хората се отпускат повече. Ако успее музикантът на сцената да застане така спокоен, както е в клуба - би било идеално. Сценичната треска обаче трябва да я има винаги. Да си перде, да си непукист са едни много хубави качества - но без сценична треска ти нямаш никаква чувствителност.
Фестивалите на открито са чудесно нещо също, нека има повече места за изява на музикантите. Минал някой си през Докторската, а, я да видим какво става тук, пък ще спре, ще се заслуша, ще каже на друг...
- Какво става с "Брас асоциация"? Как се поддържа частен бигбенд у нас? Вие сте много голяма формация, над 15 души.
- Ами, не се поддържа - то е идеология. Идея. И желание да се случат хубави неща. Твърдя за себе си, че се превърнах в добър дипломат, защото осъзнах, че е много трудно да имаш срещу себе си 15 души - всеки с различен характер, и ти всеки един от тях трябва да го убедиш в някаква правота. Издържаме се от халтури, няма да го крия. Нека да ги има - свирихме на някакво мероприятие на М-Тел, на "Мис България" - не че кой знае какво ще изпълним на тези места, но важното е, че ни виждат.
- Изобщо оптимист ли сте за бъдещето на джаза у нас?
- Старая се да съм реалист. Ако се превърна в отчаян оптимист, може би ще стана и смешен. Гледам всичко да бъде нормално, да се случва леко, да си свърша моята работа пред пианото - трудолюбив съм и взискателен. Така че за себе си мога да дам гаранция, че оставам в джаза. Благодарен съм, че работя в Нов български университет, той ми дава сигурност и стабилност да правя другите неща. Що се отнася до възпитаниците ми - винаги им казвам: ние не сме даскал и ученик, аз не съм някакъв гуру, който да ви налее в главата. Мога да ви дам малко посока, малко път, но вие сте зрели хора, големи, мислещи. Размишлявайте, информирайте се, питайте, правете своите избори. От вас зависи всичко.
Такава новост и неочакваност! 
