Министерството на външните работи вчера пак ни успокои: сред петимата убити на 13 април край Скопие няма български граждани. Това - по повод появилите се още след убийството твърдения в медиите за български граждани сред жертвите край язовира при село Смилковци. Това - след проверката, извършена чрез бюрото на Интерпол към МВР на Република Македония, която показала, че лица с данните на жертвите не фигурират в масивите на МВР на Р. България като български граждани. Това - при все по-тревожните новини и безнадеждни коментари, които граждани на БЮРМ, наричани все по-настойчиво "славяногласни македонци", споделят с българските си роднини, засега все още не определяни като славяногласни българи.

При политическата коректност и общоевропейската солидарност е напълно разбираемо мълчанието на родното МВР и изявлението на международното ни МВнР: "Изразяваме нашите най-искрени съболезнования към близките на загиналите в тази трагедия. Присъединяваме се към апела на Европейския парламент медиите от региона да осигуряват коректно отразяване на събитията и процеса. Подкрепяме усилията на македонските власти да разследват случилото се и виновните за него да получат заслужено наказание в съдебния процес".

Подобни изявления обикновено минават набързо пред очите и през ушите; официалната им загриженост и куха сериозност нерядко се посреща с идиоми, насочващи към други телесни органи. Това обаче се застоя малко повече в главата ми и събуди спомен, изплувал от забравата, цигарения дим и лекия махмурлук...

Както му е редът, семинарът завърши в кръчма, предлагаща национална кухня. Естествено се наблегна на тиквешка жолта, вино "Бовин", пиво "Златен Даб". Още по-естествено се стигна до песни, макар и някак организирано: понеже на трезва глава през деня се обсъждаха национализмите и патриотизмите на Балканите, вече подпийнали се съгласихме всяка група да изпее по една ободряващо патриотична, та дори и "националистическа" песен. Хърватите подеха сравнително кротката "Устани бане", сърбите отвърнаха с четническата "Од Тополе па до Равне горе", българите - след кратък спор - "Край Босфора". Дойде редът на словенеца - останалите от неговата група си бяха тръгнали по-рано; словенците са делови хора. Май не беше разбрал условието, май не му се пееше сам, май беше най-пиян. И обяви на местното наречие, понаучено някога от новините по телевизията, "една тажна песна". И поде "Ей, славяни". Полека-лека към него се присъединиха бившите югославяни. Понеже най-много бяха домакините, наложиха своята версия:

Еј, словени, жив е тука

зборот свет на родот,

штом за народ срце чука

преку син во внукот!

Жив е вечно, жив е духот

словенски во слога.

Не нe плашат адски бездни

ниту громов оган!

Пустошејќи, нека бура

и над нас сe втурне.

Пука даб и карпа сура,

тлото ќе се урне!

Стоиме на стамен-прагот

- клисури и бедем.

Проклет да е тој што предал

Родина на врагот!

Не пяхме само българите и албанците. Разбираемо: албанците не са славяни, дори и живелите в бивша Югославия, където песента бе официален химн, трудно научаваха, още по-трудно запяваха нейните "слогове". За нас пък тая песен е отдавна забравена, не се пее поне от стотина години; тромаво, неразбираемо, смешно звучат последните й куплети за гръмотевици, бури, пукащи дъбове и проклятия за предадена Родина. За хървати, сърби, словенец и македонци тя беше обаче твърде близка - не само защото я знаеха от деца, а и защото носталгично ги връщаше на масата в охридската кръчма към братството, единството, омладинските щафети и внезапно изчезналото детство, своего рода панславянски пубертет, така и не стигнал до зрялост.

Ако не сте трезвеници, сигурно знаете от опит, че тия носталгии по внезапно отишлото си детство са полезни както за напредъка в приказките и пиенето, така и с това, че помагат да се мине по-леко през сутрешния махмурлук. Особено ако сутринта се срещнете с ония, с които сте запивали и съучастнически си кажете: "Бе добре пийнахме и попяхме снощи". Като се разделите обаче, махмурлукът не прощава и съвсем не е до песни. Най-малкото до "Хей, славяни". Повече от тях помага една чорба, по възможност в албанска шкембеджийница; там също така сервират боза и бюреци.

Така стана и тогава, през ранната есен на 2006 г., пет години след подписването на Охридските споразумения, които лицемерно представиха реалното разделение на Македония за основа на бъдещо единство на два държавнотворни народа.

Все повече ми се явява тая история тия дни, когато последният стих на тажната песна "Ej, словене" - "Проклет да е тој што предал Родина на врагот!" - стои под различни славяногласни редакции пред паметниците на македонската държавност и славна античка история. Надали е само просръбска пропаганда или югоносталгия, чиято цел била да се осуети бездруго химеричната интеграция на народите в бившата югославска република. Двата основни народа на тая страна без държава отдавна са си чужди дотам, че е въпрос на проста организация и няколко поста по няколко моста, подкрепени от мироопазващи сили на "международната общност", славяногласните македонци да се разделят набързо от албаногласните. Така както бързо се отделиха славяните и югославяните; както реално и отдавна македонци и албанци са отделени на пазарите, в транспорта, по общините, училищата, университетите, полицията, макар формално и отдавна да са обединени на квотен принцип в бутафорни правителства и други държавнотворни институции. Поради което съвсем фалшиво звучат призивите за запазване на етническия мир, любимата мантра на далечните му пазители, налагана в краен случай с бомби и сили на КФОР.

Чудо ще е, ако тоя мир е траен, дори и да се окаже, че убийството на петимата македонци, нито един от които не бил български гражданин, е чисто криминална история, в която не са намесени албанци, особено такива от Косово. Или ако са намесени, са ислямисти, воювали, както научаваме от македонското Министерство за надворешни работи, срещу силите на НАТО и международната общност в Афганистан. Тия народи отдавна не пеят заедно - още от времето, когато "Ej, словене" беше уж общ химн.

Не по-малко чудо ще е, ако в механите на Скопие или Охрид славяногласните македонци запеят "Мила Родино", макар иначе с тях да пеем доста общи и преобладаващо тъжни песни - за Охридското езеро, за девойчета и морни соколи, за Миле Попйорданов и Никола Парапунов и т.н. Ала става още по-тъжно, когато тажната песна ни звучи тромаво, неразбираемо, та чак смешно в македонската си версия и историческата си наивност.

Иначе изобщо не ни е до смях, когато в днешния македонски химн се пее за Гоце Делчев, Даме Груев, Питу Гули и Сандански - дори се сърдим съвсем по детински.