Владислав Миланов е роден през 1977 г. Главен асистент е в Катедрата по български език на СУ "Св. Климент Охридски". Преподава езикова култура, българска фонетика, морфология и синтаксис, история на българския книжовен език. Съосновател е на Центъра за анализ на политическата и журналистическата реч. Преди месец от печат излезе книгата му "Езикови портрети на български политици", написана в съавторство с Надежда Михайлова-Сталянова.





- Ако чрез езика политиците изразяват себе си и своите ценности, какво ни разкрива речта на българските политици?

- Най-трудно е да разберем кога политиците говорят истински, тоест кога чрез словото изразяват самите себе си. Защото през последните години наблюдаваме как политиците ни намериха уютната формула на клишето, зад която има много думи, но няма съдържание. И затова ние винаги казваме, че това, което искаме от политиците, е да изразяват чрез езика себе си - откровено, ясно, точно и последователно да казват това, което мислят, без да се опитват излишно да бъдат метафорични. Защото посланията, политическата идея, мисленето, всичко достига до хората чрез езика. И ако ние не можем да го разберем от политика, остава усещането за нещо скрито и недоизказано.

- Да разбираме ли, че българските политици чрез метафората не търсят да подсилят своите послания, а по-скоро да скрият истината?

- Не го казвам аз. Това е твърдение на руски лингвисти, според които колкото по-метафорична е една реч, толкова по-трудно може зад нея да бъде открита истината. Ние не сме търсили такава логика в българския парламент, но вероятно изследванията ни по-нататък ще ни позволят да анализираме и тази гледна точка.

- Забелязва ли се тенденция българският политически жаргон да се използва повече за демагогия, отколкото за убеждаване в собствената правота?

- За мен е много важно на първо място политикът да бъде информиран, конкретен и точен, за да могат хората да разбират непротиворечиво, целенасочено и ясно посланията му. Аз ще ви дам един пример, който може би е най-убедителен. Когато един политик използва сравнения, след това част от обществеността ни реагира остро. Например сравненията с "кучето на къс повод" или с "лошия материал", с "постната пица" и "феодалните старци" не бяха приети еднозначно. А езикът би трябвало на първо място да създава усещането за разбиране, за диалог. И когато политиците не успеят да постигнат това, се налага ние да ги анализираме. Те обикновено се оправдават, че не искали да кажат това, което са казали, че думите им са извадени от контекста и оттам тръгват много противоречия. Затова силата на словото се крие в това да бъдеш ясен, точен и искрен към хората. Така, както го правиш вкъщи, с най-близките си хора. Иначе стигаме до това, което и вие казвате - езикът става средство за манипулация.

- Освен това големите обобщения, думите без съдържание позволяват на политиците да шикалкавят или да се отмятат от казаното.

- Или да избягат от конкретността на отговора. Това е най-неприятната ситуация. Хората имат нагласата и очакват да получат отговори на редица въпроси, свързани с бита, ежедневието си и с важни за страната въпроси. Когато няма отговори, а само думи, и когато след отговора на политика не разбирате какво ви казва, защото всичко е "отговорност", всичко е "приоритети", всичко е "големи успехи на правителството", диалогът се къса.

- В ранните години на прехода имаше две ключови думи, с които се обясняваше всеки успех или провал - "воля" и "ресурс". В единия случай "имаше ресурс, но нямаше воля", в другия - "имаше воля, но нямаше ресурс". Кои са днешните универсални клишета?

- Българските политици като че ли обичат да включват във всяко свое изказване няколко определени думи, невинаги уместни, разбира се. Това са думи като "визия", "конкретика", неизменно присъства и "отговорност". Ако направите статистика в корпуса на Центъра по парламентарна реч и напишете в търсачката "конкретика" или "отговорност", ще видите, че всички представители на парламентарни партии, без значение дали са управляващи или опозиция, жени или мъже, всички използват тези думи, кога уместно, кога не. Има ситуации, в които употребата им е неизбежна, но когато се злоупотреби с тях, става неприятно и се създава усещането за повторяемост, за липса на съдържание, употреба на думите заради самата употреба.

- Повечето български политици страдат от логорея заради погрешното схващане, че добрата реч е дългата реч. Освен тях обаче вие изследвате и двама големи мълчаливци в българската политика - Симеон Сакскобургготски и Ахмед Доган. Какво издава тяхната пестеливост?

- Ние сме се опитали да доловим и кога зад мълчанието има реч. И затова техните езикови портрети са по-различни и по-специфични в сравнение с останалите. Двамата се опитват и чрез мълчанието да бъдат фактор. Което подхранва интерес към техните позиции. И провокира много въпроси - защо не говорят, какво искат да кажат чрез това мълчание. Нямаме, както при останалите политици, стремеж чрез словото да се обяснява, да се разяснява, да се достига до хората. Има политици, които откровено търсят микрофона и камерата и изпадат в другата крайност. Това създава атмосфера, в която малкото реплики се обясняват като някакви свръхпослания, което не е така обаче. Защото човек трябва да говори, когато има проблеми и се изисква неговото отношение.

- При политиците речта е основното оръжие. Как боравят с него сегашните парламентаристи?

- Голяма част от парламентаристите се крият зад клишето, защото то им носи уют, не им дава възможност да поемат истинска отговорност. И чрез словото могат да изграждат светове, в които да се чувстват удобно. Друга част, които разбират, че чрез езика достигат до хората и могат да ги убедят, понякога злоупотребяват със своята речовитост.

- При всички положения оръжието май не се ползва по предназначение?

- Да. Българските политици разбират, че чрез силата на словото могат да достигнат до хората, и в същото време не са достатъчно подготвени чрез словото да бъдат искрени и по този начин да спечелят избирателите си.

- Трябва ли да минават изпит по български език депутатите ни?

- Не е задължително, но помага. Само да не им станат много изпитите. Но ако има такива, то първият трябва да е по български език.

- Кои са най-натрапчивите езикови дефекти в този парламент?

- Ние сме регистрирали много характерни отклонения, свързани с разговорността. Езикът като една динамична система, която се развива и обогатява, дава възможност на политиците да вземат модели от разговорната реч и да ги използват директно в ситуации, които не позволяват използването на толкова различни регистри. Което ще рече, че те не съобразяват ситуацията с изразните средства. Най-характерно е така нареченото "Ъ"-кане при изговора на членната морфема на съществителните имена от женски род: "отговорносттЪ", "власттЪ" и т.н. Това става изцяло под влияние на разговорната реч. Силно разколебана норма е и съгласуването при формите за учтивост: "Вие сте биЛ" вместо "Вие сте били". Вероятно един ден тази норма ще бъде променена, но към момента все още е актуална.

- Това, че книжовният език все по-често пада в жертва на улицата, лошо ли е като тенденция?

- Само по себе си не е лошо, но е въпрос на умение в различните ситуации да използваш различните изразни средства. Да, на улицата можем да използваме и по-съкратени варианти в името на езиковата икономия като "тва", "щото", "кво". Щом се разбираме, това не е проблем. Но в официални ситуации се предполага малко повече старание и малко повече обич, малко повече уважение към езика. Не може човек, който пише законите на една страна, да не познава законите на собствения си език. Не може да изпитваме децата от средното училище за тези норми, а хора, които всеки ден говорят и само и единствено чрез словото достигат до хората, да не познават езика си. Депутатите си мислят някак си, че ако направят закон за езика, това ще промени всичко, а то няма да промени нищо. Самоуважението на първо място и отношението към езика трябва да доведат депутатите ни до мисълта да се вслушват в речта си. Знаете, че Маргарет Тачър например всеки ден е работела с лингвист, за да долови особености на дикцията си, за да бъде, чрез словото, представителна за обществото си.

- Ако мисълта на един политик е силна и съдържателна, бихме му простили по-лесно езиковите дефекти, но дефицитът на смисъл прави особено дразнещи недостатъците в речта му.

- Нека смисълът да бъде водещият, ще им простим, ако нещо от формата не е съобразено. Другото е въпрос на корекция. То се научава. Но когато липсват и двете неща, когато и смисълът, и формата са уязвими, няма как да им простим.

- Неграмотни хора ли ни управляват?

- Ще цитирам телевизионния говорител Никола Филипов, който казва следното: "Всеки народ си заслужава управниците. Ако те говорят зле, толкова по-зле за него, че ги е избрал".