- Ей, много ти удобни сандалите, бе - рече ми един колега наскоро. Дали насериозно мислеше така, дали просто искаше да подхване някакъв моабет, не разбрах.

Може би за първи път (малко съм заплес за тези неща) се вгледах в сандалите си. И си сетих, че ги получих като подарък преди година не от кого да е, а от баща си. Старият Пано, на 85, поради пенсионерско изобилие от време и съхранено любопитство към света често ходи по странни места, включително магазини, където предимно разглежда, най-вече поради ограничено съдържание на кесията. Та добрал се той до един огромен, главно пълен със стоки за деца магазин. Какво точно е дирил там, така и не установих. Факт е, че от въпросния магазин този 85-годишен мъж купил на детето (тоест на мен - побелял и натежал чичо на 52) - сандали. За шест лева. Без повод -



от чиста бащина грижа, предполагам



Сандалите, приети от мен с известно негодувание (не ти е работа да обикаляш магазините) и висок скепсис (кой ще ти носи тия гуми), се оказаха учудващо читави. Разхождам ги вече втора година; както вече споделих в началото - дори с известен успех.

Преди две седмици рекох да инспектирам шкафа с обущата, хем да изхвърля непотребните, за да освободя място, хем да открия дали там има нещо добро, но забравено. От намереното вътре не успях да идентифицирам само чифт сносни, почти нови маратонки, 43-ти номер. Нямах спомен да съм си купувал такъв артикул. Оказаха се маратонки на сина ми - младия Пано, акселерат на 15, който ги зарязал, защото му умалели.

Понечих да ги изхвърля, но ми дожаля. Реших да ги ползвам за риболов. Когато ги обух да ги пробвам обаче, не само ми се оказаха по мярка, но ми и харесаха. Взех да ги нося.

Та така. В тия два чифта се чувствам странно. Мога, разбира се, да врътна темата към умилителни дестинации, но не ми подхожда. Дано не чакате от мене и приказки за криза, за пестеливост и сиромашия. Като повечето българи и мен не ме бие парата, но мога да купя снобски чепик на себе си, че и на двамата пановци, ако трябва с това да доказвам нещо на комплексите в мен и наоколо.

Замислих се за друго. Баща ми, роден през 1926 г., не е имал ток като дете, носил е цървули, пасял е шилета и овце. Четял е няколкото достъпни книжки в селото - Вазова и Ботева. За да учи в гимназия, са му наели квартира в най-близкия град - на 30 километра. А за да яде нещо, всеки петък е опъвал разкрач до село, и всяка неделя е опъвал назад към града - винаги пеша, с торба хляб на гърба - за през седмицата. Файтоните били скъп превоз, пък волската каруца - по-бавна от пешия ход. Нямало е автомобили*, автобуси, електрически бръсначки, кафемашини, дигитални, пък и други фотоуреди, телефони по къщите - изобщо, машинките били страшна рядкост. Огромна ценност и обект на блянове бил часовникът. Баща ми е зърнал първия влак в живота си вероятно с не по-малък потрес от някой индианец. Първият досег до радиото и киното са му били чудо, надхвърлящо временните граници на въображението.

Забелязах, че синът ми, когато беше на 9-10 и потегляше с класа на екскурзия, не се бори



да заеме място до прозореца,



за да гледа навън. Което за мен беше най-интересно през моите ученически екскурзии. Впрочем и другите му съученици не се бореха за места. Той, както и те, щом седнеха, вадеха джиесеми и захващаха да зяпат тях, не пейзажите вън.

Синът ми живее повече в ай-фона и монитора, отколкото в стаята, на улицата, в парка. Онзи ден ми каза най-убедено, че нещата вътре в електрониката са по-реални от нещата вън. И съм нямал и представа какво ни чака скоро в тази посока. Стив Джобс му беше кумир, но взе да го забравя - нововъведенията препускат.

Мисля, че между цървулите на баща ми и маратонките на сина ми кривата на световното развитие се устреми толкова рязко нагоре, че моя милост, ако си извия главата да я видя, ни една капа не би ми се задържала на главата.

Миналата година в един разговор професор Сергей Капица ми каза, че земното население нараствало по експоненциална крива, но процесът не бил безкраен. Краят му идвал. Тоест демографският растеж спирал.

Само че по експоненциална крива се движи и технологичният ни галоп. С всички исторически, демографски, социални, политически, философски и други последствия. Трябвали са ни стотици хиляди години, за да се сетим какво можем да правим с глината. И хиляди и хиляди, за да открием лъка. После още петнайсетина хиляди, за да усъвършенстваме тоя лък - примерно до арбалет. Хиляди години сме вървели и след ралото (някои още ходят).

Преди близо половин век Алвин Тофлър написа "Шок от бъдещето", където предсказа как темповете на развитие стават толкова интензивни, че гигантският поток информация няма да е



по силите на огромни маси от хора



Те ще се чувстват изключени от света. Още предсказа, че еднополови двойки ще сключват брак, че насилието няма да намалее, а ще расте, и че катаклизмите ще се увеличават.

Изкривил врат към експоненциалната крива в небето, се сещам, че математиците не я смятат за безкрайна.

Мъча се да й видя края с такова внимание, че забравям какво съм обул днес - сандалите или маратонките.

---

*говоря за региона.