Лошото време ни закова на летището в Иркутск и пътят ни като че опря в стена. Това си беше Сибир - още ранната есен вещаеше виелици и никой не се наемаше да предскаже идващия ден. Нощем не можеше да се спи - разправяха, че милиардите тонове вода в сърцевината на великото езеро Байкал излъчват някакви вълни, които пречат на душата да утихне. Щурахме се в жълтата светлина на чакалните и си разменяхме слухове за времето. На сутринта мъглата мрачно ги опровергаваше. Последен успя да се вмъкне някакъв китайски самолет и салонът за чужденци се напълни с очилати дипломати, дипломатки и дипломатчета. Вероятно правителството на културната революция зареждаше посолствата си в Европа веднъж годишно. Но залите се претъпкаха, стана душно, още по-остро замириса на паркетин. Измъкнах се навън с неопределеното намерение да се "поразтъпча"...
Зад летището имаше мръсна изпогазена градинка с потрошени детски съоръжения и купища празни бутилки под храстите. Измервах я известно време с крачки, като държах под око самолетите. Китайският "Ил" блестеше и в мрачния следобед сякаш дуралуминият му бе лъснат с прах "икономия". Представих си как стотици китайци плюнчат и трият сребристото му туловище и настроението ми някак се проясни.
Дойде дребна отракана бабичка и поиска цигара - още бях пушач тогава. Взе кутията от ръката ми, повъртя я, внимателно я разгледа и си взе само две. Рече, че ако искам, ще ми направи "откровение". Видя, че не я разбирам, и направо започна:
- Изваден си от люлката и после не си върнат обратно...
Говореше странен руски, завален и смесен с романски слова, акцентът и интонациите ми напомняха речта на власите около Сомовит. Но още първото й изречение бе в целта, тя сякаш грабна истината някъде от пространството и я търкулна пред мене - толкова неочаквано, че в началото не успях да я оценя.
Вместо да продължи, бабата се обърна и тръгна към изхода на градинката. Сигурна беше вещицата, че ще я последвам, защото не се и обърна. Заведе ме при очукано фургонче, от кюнеца през прозорчето излизаше пушек. Отвори млада жена, гърбава, с дълбоко деколте. "Мой или твой?" - дрезгаво се заинтересува тя. "Койка пустая?" - пресече я старата. Другата кимна отрицателно. "Значит мой" - натърти бабата и ме пусна да вляза.
На койката по корем спеше къдрав рус дребосък, сбръчканата му шия се губеше в букли и татуировки. Настаниха ме край разнебитена масичка и старата извади картите. Три пъти ги "хвърли" и три неща ми предсказа. Всяко се сбъдна по реда си, двете още в тогавашния ми живот, недвусмислено, разтърсващо. Третото се изпълни дълго след това, точно в срока, определен от нея, но аз не забелязах сбъдването му. Тогава, обаче, не можех и да предполагам такива попадения, тогава просто ме стъписа, като прибра картите и каза, че майка ми сега чете писмо от мене и е много щастлива. Тя не каза писмо, каза "бумага" и аз се сетих, че това ще е телеграмата, която бях й пратил от там, от брега на Байкал, тъй като вчера бе 18 октомври, маминият рожден ден...

Тогава изведнъж заплака дете,

младата жена извъртя гърбицата си отпред, намести я пред деколтето и й даде да суче. "Гърбицата" се оказа бебе, малко ококорено циганче - защото се разбра, че майката и дъщерята бяха циганки, а потеклото им беше чак от Трансилвания и бяха довлечени в студената Азия насила, с изселвания и въдворявания, а също и с много бой и ругатни, които за тяхното неспокойно и подозрително племе във всяка империя си бяха съдба. Разприказвахме се, димяхме с противната и влажна "Стюардеса" и сега се чудя какви времена са били, колко малко страх и предпазливост сме носили в душите си, та съм се оставил да ме заведат в този походен вертеп, при доспиващия си клиент, при бутилките със самогон и купищата вехтории, най-вероятно крадени, от които лениво се опитаха да ми продадат нещо накрая. Не ми и мина през ума, че може да ме ограбят или затрият, не ме тревожеше дори, че самолетът ми ще излети - бабата даде гаранции, че това няма да стане преди нощта. Наприказвахме се подробно, те знаеха много европейски градове и реки, но не бяха наясно в кои държави са те сега - смътно пазеха някакви предания или родовата им памет от време на време проявяваше тайнствените си плаки. Обяснявах им криво-ляво, благодаряха, но според мен моментално забравяха всичко. Понякога на вратата се тропаше, ала те отпращаха посетителите и само най-настоятелните провираха глава да се уверят, че "койката" е заета. Тилът на спящия ги хвърляше в ужас и те веднага се изпаряваха, ние си беседвахме, а бебето си висеше на гърдата. Оставих на старицата всичките дъвки и цигари от джобовете си, а тя ми даде малка тенекиена иконка, която загубих още при първото вдъхновено напиване в диамантения град Мирний...

Но защо ви разказвам това?

Когато сибирската врачка тогава спомена майка ми, нещо ме бодна в гърдите, а тя, без да измени интонацията си, ме успокои: трийсет години, рече, ровно тридцать лет ще я бъде още майка ти, имай ми вяра. Всъщност, това е било третото предсказание, мама почина на рождения си ден след точно три десетилетия, но подир толкова време и в обгърналите ме мрак и празнота аз просто не регистрирах сбъдването му. Как така, след толкова дни на раздяла и разминавания, се бях озовал до нея в последния й час, бе просто една многозначителна загадка за мен. Разбира се, че за да поискам прошка и да затворя очите й, но все пак: как така? По чия повеля, знак или просто стечение? Чак вчера, в една друга чужбина, далече от забравения майчин гроб, далече и от сибирските магнитни ширини неизвестно как съзрях връзката между тези разхвърляни в живота ми събития, разбрах, че просто съм бил предупреден. Там, на брега на великото езеро Байкал, до сънливото затворено летище, житейският ми часовник е бил акуратно нагласен за онзи прокълнат ден и аз послушно съм следвал неговите стрелки -

за да се явя навреме и да изпълня дълга си

И сега си мисля: навярно в нашите съдби наистина има кодирано нещо, което следваме и изпълняваме, без непременно да постигаме неговия смисъл. И нашето предназначение не винаги зависи от нашия избор, от нашата воля или дори въображение. Бих искал да видя с какви слова е записано това, но пропуснах да питам откъде го четеше циганката в опушения фургон.(Ако наистина четеше, правеше го уверено и гладко.)
И преминал през теснините на заповедния материализъм, преболедувал каноните на реализма, днес си припомням добрите попадения в живота си: признателен съм му за тях, но си признавам, че невинаги са се случвали благодарение на мен. И странно, подозрението, че да бъдем добри, смислени или просто точни в житейските си жестове и стъпки не е изцяло в наша власт, ме изпълва с облекчение и, разбира се, с надежди. Има нещо много светло в допускането, че сме част от някакво друго, по-високо съвършенство, различно от онова, което така безуспешно се блъскаме да постигнем - такова, каквото си го представяме. И че точно него, което рядко или никога не осъзнаваме, ние не можем нито да разрушим, нито да отменим, представете си...

"Гадателка", Енци Шахмири

21

7002