През 1974 г. сенатор Сам Ървин, приключвайки своята 20-годишна кариера в Сената, публикува последния си доклад като председател на сенатската комисия по аферата "Уотъргейт" и задава въпроса: "Какво беше "Уотъргейт"?

Безброй много отговори са давани на този въпрос през последните 40 години, след като на 17 юни 1974 г. в 2.30 ч. сутринта в централата на Демократическата партия в бизнес сградата "Уотъргейт" във Вашингтон са арестувани крадци, облечени с костюми и носещи гумени ръкавици. Четири дни след инцидента Белият дом обяви официалния отговор на президента Ричард Никсън. "Определени елементи може да се опитат да раздухат случая повече от това, което той в действителност представлява", заяви снизходително прессекретарят Роналд Зиглер, като омаловажи инцидента и го определи за "треторазряден обир".

Историята обаче доказа, че той не е бил прав. Две години по-късно Ричард Никсън стана първият и единствен американски президент, подал оставка, а участието му в престъпния заговор, целящ да се попречи на правосъдието с цел прикриване на "Уотъргейт", е категорично доказано. Друг отговор на въпроса, който продължава да съществува до днес и често е неоспорим - прикриването на аферата, е по-лошо от самото престъпление. Това омаловажава скандала и степента на престъпните действия на Никсън. Отговорът на Ървин на собствения му въпрос намеква за огромното значение на "Уотъргейт": "Да нарушиш целия процес на номиниране и избиране на президента на САЩ до такава степен, че това да окаже влияние на президентската кампания през 1972 г." "Уотъргейт" обаче не е само това. В най-опасните си проявления аферата бе безсрамна и дръзка атака, дирижирана от самия Никсън, срещу основите на американската демокрация: конституцията, системата на свободни избори и върховенството на закона.

Днес са известни много повече неща от времето, когато първи разкрихме скандала като млади репортери във в. "Вашингтон пост". Множество записи дават ясни отговори и доказателства за "Уотъргейт", те показват и значението на скандала. В изминалите десетилетия броят на тези записи се увеличава непрекъснато благодарение на разшифроването на тайните записи на Никсън, което прибави детайли и разясни контекста на слушанията в Сената и Камарата на представителите; на съдебните дела и признанията на 40 от сътрудниците и приближените на Никсън, които отидоха в затвора; спомените на самия Никсън и на неговите помощници. Тази документация дава възможност да се проследи личното влияние на президента върху мащабния политически шпионаж, саботаж и други нелегални действия срещу неговите истински или въображаеми противници.

Какво бе "Уотъргейт"? Това бяха петте войни, които Никсън води.



Войната срещу антивоенното движение



Първата война на Никсън бе срещу движението, противопоставящо се на войната във Виетнам. Президентът го смяташе за подривно. Според него движението му пречи да воюва в Югоизточна Азия по начина, по който той иска. През 1970 г. той одобри свръхсекретния план "Хюстън", чрез който разреши на ЦРУ, ФБР и на военното разузнаване да увеличат използването на електронни средства за наблюдение на лица, определяни като "заплаха за вътрешната сигурност". Освен всичко друго планът изисква да се прехваща пощата и да се премахват ограниченията за "незаконното проникване" - става въпрос за влизане с взлом.

Съветникът в Белия дом Томас Чарлз Хюстън, който разработва плана, информира Никсън, че това е незаконно, но въпреки това президентът го одобрява. Планът официално не е отменен, докато шефът на ФБР Дж. Едгар Хувър не му се противопоставя - не заради морални съображения, а защото смята, че описаните дейности трябва да се изпълняват от ФБР. Напълно свободен, Никсън остава обсебен от подобни операции.



Войната срещу медиите



Втората война, която Никсън непрекъснато води, е срещу пресата, която все по-настойчиво пише за неуспехите във Виетнамската война и за ефективните действия на антивоенното движение. Хувър смята, че той реализира плана "Хюстън", но всъщност планът е прилаган от високопоставени помощници на Никсън. Създадени са отряди на т.нар. "Водопроводчици" и на "Взломаджии", за които отговарят съветникът в Белия дом Джон Ерлихман и асистентът Егил Крог. Отрядите са ръководени от бившия служител на ЦРУ Хауърд Хънт, който по-късно оглавява взлома в "Уотъргейт", и от бившия агент на ФБР Дж. Гордън Лиди. Хънт е нает за консултант от съветника по политическите въпроси на Никсън Чарлз Колсън - привърженик на радикалните мерки, също като президента.

Една от първите задачи е да се съсипе репутацията на Даниел Елсбърг - човека, който през 1971 г. дава на медиите т.нар. документи на Пентагона - тайната история на войната във Виетнам. Документите, които са публикувани в "Ню Йорк таймс", "Вашингтон пост", а след това и в други вестници, силно разгневяват Никсън. Елсбърг е обвинен в шпионаж, а отряд, оглавяван от Хънт и Либи, нахлува в кабинета на неговия психиатър, за да търси информация, която би могла да опетни името на Елсбърг и да подкопае доверието, с което той се ползва сред членовете на антивоенното движение.

"Не можете да пуснете това, Боб", казва Никсън на Холдеман на 29 юни 1971 г. "Не можеш да позволиш на евреина да открадне тези неща и да избяга с тях. Разбира ли?" И продължава: "Хората не вярват на тези сноби от Изтока. Той е завършил Харвард. Евреин е. Разбираш ли? Типичен арогантен интелектуалец."

Антисемитските настроения на Никсън са добре известни на тези, които работят в по-тясно сътрудничество с него, сред които са и помощниците му с еврейски корени. Както написахме в книгата ни от 1976 г. "Последните дни", той споделя със съветниците си, сред които е и Кисинджър, че "еврейската клика готви заговор срещу мен". На 3 юли 1971 г. в разговор с Холдеман Никсън казва: "Правителството е пълно с евреи. Повечето евреи са нелоялни. Знаеш какво имам предвид? Гармънт (съветникът в Белия дом Ленард Гармънт), Кисинджър и честно казано, Сафайър (Уилям Сафайър, който пише президентските речи) - Слава Богу, са изключение. Общо взето, Боб, не можеш да вярваш на копелетата."

Заради изтичането на информация към пресата за Виетнам през 1969 г. Кисинджър нарежда на ФБР да подслушва без съдебна заповед телефоните на 17 журналисти и сътрудници в Белия дом. Много от статиите се основават на изтекла информация, която поставя под съмнение напредъка във войната. Това по-късно подхранва антивоенното движение. На записа, направен в Овалния кабинет на 22 февруари 1971 г., Никсън казва: "В краткосрочен план ще ни бъде по-лесно да водим тази война с диктаторски маниер - да ликвидираме репортерите и да продължим войната."

"Пресата е вашият враг", обяснява Никсън пет дни по-късно на среща с адмирал Томас Х. Мурър, който е шефът на Комитета на обединените началник-щабове. Това става ясно от друг запис. "Врагове. Разбирате ли? ... Никога не действайте по този начин... Дайте им по едно питие, нали знаете, отнасяйте се добре с тях, просто ги обичайте, опитайте се да им бъдете полезни. Но не помагайте на копелетата. Никога. Защото те се опитват да ви забият ножа точно в слабините."



Войната срещу демократите



В третата война, която води, Никсън използва всичките си оръжия - "Водопроводчиците", подслушване и влизане с взлом. Войната е срещу демократите, които са заплаха за преизбирането му. Джон Мичъл, доверено лице на Никсън и мениджър на кампанията му, се среща с Лиди в Министерството на правосъдието в началото на 1972 г. По това време Мичъл е главен прокурор. Лиди му представя план, чиято реализация ще струва 1 млн. долара. Кодовото му название е "Скъпоценен камък" и той е свързан с шпиониране и саботаж по време на предстоящата президентска кампания.

Според доклада на Сената за "Уотъргейт" и излязлата през 1980 г. автобиография на Лиди, той е използвал многоцветни таблици, изготвени от ЦРУ, за да представи плана. Операция "Диамант" трябва да неутрализира антивоенните демонстранти чрез отряди, извършващи нападения, и чрез екипи за отвличания. Операция "Въглища" предвижда да се дадат пари на чернокожата конгресменка Шърли Чисхолм, за да се кандидатира за президент от Демократическата партия и това да породи смут в партията на расова и полова основа. Операция "Опал" предвижда използването на електронни разузнавателни устройства в различни обекти, сред които са офисите на кандидатите за президент от Демократическата партия Едмунд Маски и Джордж Макгавърн. Операция "Сапфир" пък предвижда да се изпратят проститутки на специално оборудвана с подслушвателни устройства яхта край Маями бийч по време на Националната конференция на демократите.

Мичъл отхвърля тези планове и казва на Лиди да изгори таблиците. На втората среща, която се състои след по-малко от три седмици, Лиди представя нова версия на плана си, чиято реализация ще струва 500 000 долара, но Мичъл отново го отхвърля. Скоро след това Мичъл одобрява версия на плана за 250 000 долара. Това казва Джеб Магрудър, който е зам.-мениджър на кампанията. Планът включва събирането на разузнавателна информация за демократите чрез подслушвания и влизания с взлом.

Записите разкриват и отношението на Никсън към друг демократ - сенатор Едуард Кенеди. Една от задачите на Хънт, поставена от Белия дом, е да изрови кирливите ризи за сексуалния живот на Кенеди, а кулминацията е автомобилният инцидент от 1969 г. в Чапакидик, Масачузетс, когато умира младата асистентка на Кенеди Мери Джо Копечи. Макар Кенеди да заявява, че няма да се бори за президентството през 1972 г., е ясно, че ще играе ключова роля в кампанията, а и не изключва възможността да се кандидатира за следващите избори през 1976 г.

"Искам Кенеди да бъде записван", казва Никсън на Холдеман през април 1971 г. В книгата му от 1994 г. "Дневниците на Холдеман" се твърди, че президентът настоявал също Кенеди да бъде сниман в компрометиращи ситуации и кадрите да стигнат до пресата.

А когато Кенеди получава охрана от Сикрет сървис като участник в кампанията на кандидат-президента на демократите Макгавърн, Никсън и Холдеман обсъждат план как да бъде проследяван - те планират да включат в охраняващия екип на Кенеди пенсионирания агент от Сикрет сървис Робърт Нюбранд, част от охраната на Никсън като вицепрезидент.

На 8 септември 1971 г. Никсън нарежда на Ерлихман да насочи данъчните към разследване на данъчните декларации на всички вероятни кандидат-президенти на Демократическата партия, както и на Кенеди. "Проследяваме ли данъчните им декларации? Разбираш ли какво имам предвид? Много злато е скрито там", казва той.



Войната срещу правосъдието



Арестите на крадците от "Уотъргейт" даде старт на четвъртата война на Никсън - срещу американската правосъдна система. Това е война на лъжи и пари под масата, конспирация, която да прикрие ролята на високопоставени лица и на кампанията на президента за нелегално шпиониране и политически саботаж, включваща и тайни операции, описани от Мичъл като "ужасите на Белия дом" по време на слушанията за "Уотъргейт" - планът "Хюстън", "Водопроводчиците", проникването в кабинета на лекаря на Елсбърг, планът на Лиди "Скъпоценен камък" и предложеното проникване в Брукингс.

В запис от 23 юни 1972 г., 6 дни след арестите в "Уотъргейт", Холдеман предупреждава Никсън, че "по разследването, нали разбираш, за проникването при демократите, отново сме в проблемната зона, защото ФБР не контролира ситуацията... тяхното разследване сега води към някои опасни зони, защото са успели да проследят парите".

Холдеман казва, че Мичъл е предложил ЦРУ да се намеси с аргумента, че тайни, свързани с националната сигурност, може да бъдат осветени, ако ФБР не спре разследването си за "Уотъргейт". Никсън одобрява тази схема и нарежда на Холдеман да се свърже с шефа на ЦРУ Ричард Хелмс и със заместника му Върнън Уолтърс. "Играйте твърдо. Те играят така и затова и ние ще играем така", заповядва президентът.

Съдържанието на записа е огласено публично на 5 август 1974 г. 4 дни по-късно Никсън подава оставка.

На 21 март 1973 г. в един от най-забележителните разговори от аферата "Уотъргейт", запечатан на запис, Никсън разговаря със съветника си Джон Дийн, на когото е възложено да координира прикриването на действията след проникването в централата на демократите.

Хънт и крадците "ни изнудват", докладва Дийн. "Колко пари ти трябват", пита Никсън. "Струва ми се, че тези хора ще струват милион долара в следващите 2 г.", отвръща Дийн. "Трябва да ги вземеш в брой. Знам откъде. Няма да е лесно, но може да стане", казва президентът.

Хънт иска незабавно 120 000 долара. Те обсъждат президентско помилване за Хънт и за крадците.

"Не съм сигурен, че ще е добре да ги помилваш. Може да е твърде опасно", казва Дийн.

"Не можем да го направим преди изборите през 1974 г., това е сигурно", заявява Никсън.

Тогава в стаята влиза Холдеман и Никсън насочва разговора към търсенето на начини да "се погрижим за задниците, които са в затвора". Става дума за тайно държани в Белия дом 350 000 долара, обсъжда се възможността да се използват свещеници, чрез които да се прикрият плащанията на крадците, "изпиране" на парите през букмейкъри в Лас Вегас или Ню Йорк, говорят за формиране на нов състав на Голямото жури, така че всички да могат да се позоват на Петата поправка или да пледират загуба на памет. Накрая решават да изпратят Мичъл на спешна мисия за набиране на средства.



Войната срещу историята



Последната война на Никсън, която продължава и до днес от някои от бившите му съветници или от исторически ревизионисти, цели да омаловажи значението на "Уотъргейт" и да представи аферата като петънце върху президентското наследство. Никсън живее 20 г. след оставката си и през всички тях неуморно работи за минимализиране на скандала.

Макар да приема пълно опрощение от президента Джералд Форд, Никсън настоява, че не е участвал в никакви престъпления. В тв интервю от 1977 г. за британския журналист Дейвид Фрост той казва, че е "разочаровал американския народ", но не е пречил на правосъдието. "Не мисля за това като за прикриване. Не съм имал намерение да прикривам нещо. Нека ви кажа - ако съм искал да прикривам, щях да го направя, повярвайте".

В книгата си "На арената" Никсън оспорва десетките "митове" за "Уотъргейт" и твърди, че е невинен по повечето обвинения, отправяни към него. Един от митовете според книгата му е, че той е наредил плащанията към Хънт и останалите. Но записите от 21 март 1973 г. показват, че той 12 пъти нарежда на Дийн да намери парите.

Никсън успя да загуби моралния си авторитет като президент. Тайните записи и това, което те разкриват, вероятно ще са най-трайното му историческо наследство. На тях се чува как той говори почти постоянно какво би било добро за него, за мястото му в историята и преди всичко изпъкват злобата му, враждебността и плановете му за отмъщение. Кучето, което май никога не излая в някоя дискусия за това какво е добро и нужно за благосъстоянието на нацията.

"Уотъргейт", за който писахме във "Вашингтон пост" от 1972 г. до 1974 г., не е същият "Уотъргейт", какъвто го познаваме днес. То е само мимолетен поглед към нещо далеч по-лошо. Към момента, когато бе принуден да напусне, Никсън бе успял да превърне своя Бял дом в криминално предприятие.

В деня, когато се оттегли - 9 август 1974 г., Никсън произнесе емоционална прощална реч в Източната стая пред екипа, приятелите си и администрацията. До него е семейството му. Към края на речта си той размахва ръка, сякаш да подчертае най-важното от това, което иска да каже.

"Помнете винаги - другите може да ви мразят, но те няма да победят, ако и вие не ги мразите и тогава вече унищожавате сами себе си."

Неговата омраза го отведе до падението му. Никсън изглежда го проумява, но твърде късно. Той вече бе разрушил себе си.