Покрай обичайната семейна експедиция до Малта без малко да пропуснем сезона на липата. Сезона в София, в Малта липи няма. По точно - не видях. Освен да са прецъфтели и забравили. Но това - в Малта. Ние с вас обикновено отбелязваме седмиците на липата в София. Така в Япония празнуват цъфтежа на вишната сакура. Събират се нощем под дърветата и чакат пъпките да се разтворят. Само че в Япония това е всенародно, а нашето тук - само в "Нерви и утехи". Липата се раздава мощно, агресивно дори. (И, разбира се, безплатно.) Обмива ни и ни обновява. Утешава и лекува. Кой се сеща да й благодари с друго освен с брадва?

С милия на сърцето ми Арамис, другар в най-тежките години от живота ми, обичахме да се мотаем под липите в пасторалната тогава "Младост" 2. Липата не е пържола, разбира се, за да покаже един далматинец активно отношение към нея, но сигурен съм, че и на двамата не ни се прибираше в такива седмици. Омотан в болести и грижи, денят не ми стигаше и сутрин излизахме в зори, а вечер по тъмно. Обичах да му говоря, а мисля, че и той обичаше. Но и в мълчанието ни свързваше нещо, което никога не разгадах и с нищо друго не сравних в годините, откакто Арамис го няма. Помня как веднъж, безмълвни и дори някак отчуждени, се бяхме заковали под някакъв безвреден дъждец - човек и куче без посока, без очаквания и без ропот от това. "Ари!" - повиках го тогава и той потръпна дълбоко, разтърсващо, точно като да се върна отнякъде. Къде се беше пренесъл в своите видения? Какво бе търсил в някакви пространства сам, без мен? Трепна от гласа ми, сякаш ме откри. Вдигна се на задни лапи, прегърна ме и застина.



Беше много млад тогава и чувствата му бяха по-силни от него



По-силни бяха и от двама ни, защото едва не ме събори с тази прегръдка. Сега, след толкова години, понякога още се усещам окован от нея.

Че не беше безразличен към цъфтежа осъзнавах през зимата, когато в кухнята завираше липовият чай. Далматинецът го вдишваше шумно, но тичаше към обратната страна, към източните прозорци, през които в летните нощи от тревясалото каре между блоковете нахлуваше помитащият мирис на огромните липи. Дали в неговите представи лятото и зимата не съществуваха едновременно, само че срещуположно - откъм запад и откъм изток? С годините тази заблуда не се разпадна, ние се забавлявахме с неговите "чаени" миражи и в такива часове като че намирах отговора на подлия въпрос, който неизбежно ме дълбаеше: щастлив ли е Ари в нашия суров дом, блъскан отвсякъде от побеснелите ветрове на съдбата? Сега си мисля: ако има щастие във верността, тогава - да. Той беше свободолюбив, непослушен, с извинение - и невъзпитан. Бягаше при всеки удобен случай и нямам обяснение защо се връщаше. Неговите невинни бягства бяха цялата свобода, която му се падна в неговия кучешки живот. Завръщанията му бяха трогателни, той беше, който диктуваше драматургията на сдобряването и прошката. Не се подмазваше, знаеше, че има право на това.

Веднъж се откъсна от ръката ми и погна една притичала покрай нас жена. Беше сутрин, кварталът бързаше за работа и дамата сигурно искаше да застигне автобуса. Шмугна се между колите, Арамис - по нея. Беше гъвкав, бърз, а намеренията му - неясни. Жената се уплаши, запищя. Довтасах някак, настъпих повода, издърпах го. Гняв и страх вече я бяха възпламенили, хората от спирката приближиха. Нямаше извинение, разбира се, но опитах да я омилостивя: породата му е ловджийска, всичко бягащо го вижда като дивеч. И го следва. Такава му е програмата. Аз съм виновен, заплеснах се... Тя гледаше напрегнато, враждебно, възмущението й ме заливаше. "То ви е взело за сърна" - смутолевих с надежда да я омилостивя. Днес това ми се струва дръзко, направо нахално. И някак подозрително ловко за човек като мен. Но стана чудо: жената застина, ахна, гледаше объркано, безпомощно почти.



Бяхме обезвредили яда й, погледът й се смени.

Сравнението без малко да я разтопи



Групата зашумя одобрително, напрежението изведнъж изветря. А и Арамис, самата невинност, въртеше опашка и опитваше да се закача. (Защото той бе добра душа, неведнъж съм се питал какво щеше да я прави, ако я беше настигнал.) Видях, че и на нея й олекна, някаква усмивка й се изплъзна изпод веждите. "Ще ви дам аз една сърна" - рече и аха да побегне към автобуса. Но се сдържа, спомни си несвързаната ми лекция.

Понякога я срещахме при нашите разходки, тя отдалече се смееше срещу нас и викаше: "Ей, куче, не съм ти сърна!" Веднъж в "Дивака" на "Гладстон" ме представи на развеселена компания от дами: "Господинът, който ми извади прякора." Оказа се, че след онази паметна утрин разказала в службата какво й се е случило и завистниците почнали да й викат Сърната. Отиваше й.

Но това беше отдавна

Арамис беше вече мъртъв, когато я видях с патерици. Не била се отучила да тича. Тогава ми отвори очите, че кучетата не отиват на небето, защото душата им не е безсмъртна. И аз никога повече няма да се срещна с Арамис. Каза ми го със съжаление, като че аз пък непременно ще отида на небето.

Обади ми се завчера, след като миналия петък бях разказвал тук за едни загадъчни следи, запечатани на тротоара пред напусната къща в Малта. Там бегло беше споменат и Арамис и Сърната се беше замислила за... отпечатъка. Арамис бил съхранен ("фиксиран", рече тя) в нея, в съществото й - без да го е искала, без да го е съзнавала. Отпечатал се е завинаги, разпали се, после се поправи - "докато съм жива". Разсъждавала, разсъждавала, решила да ми позвъни, да ми каже, че съм бил прав: "отпечатването въобще" е въпрос на случайност. Но няколко нощи вече мисли за това. Харесва й да размишлява, да дълбае, любопитна е докъде ще стигне.

А и при тези липи навън - каза още - грехота е да се спи...