Ще ви разкажа за една малка речица, да я наречем Водненската бара. Тя си има и друго име, което ще спестя от желание да съм точен символично, а не географски. Нека уточним само, че се намира в българския северозапад.

Та по течението на Водненската бара ходя от поне 45 години, лятос най-вече, предвид два "летни" факта. Първият е, че като дете големи части от летата карах именно "на село при баба" - подобно повечето българчета. А вторият - че хобито въдичарство ме изкушава от невръстни още лета.

Виждал съм малката бара в различни периоди и състояния. Кална и набъбнала от проливни дъждове, покрита с лед по вировете през зимата, замрежена с паяжини и понесла сухи листа през есента... Виждал съм я два пъти с изтровена водна фауна поради ядовити вливания от близкия свинекомбинат; виждал съм я пълна с неприсъща за нея риба - шарани и каракуди, натекли внезапно там от микроязовира по-нагоре, чиято стена не е издържала на пороите...

Удивителното е друго. При първото ми запознанство с въпросната бара преди няколко десетки години около нея ми изглеждаше нещо като крайселски булевард. Все още действаше една речна воденица. До воденицата, а и по-надолу водеше добре утъпкан черен път, край него десетки пътечки се кръстосваха и разбягваха в причудливи плетеници. Покрай пътя имаше много десетки градини, пълни с добре подредени редове - чушки, домати, лук, понякога слънчоглед надничаше с жълтата си глава през ниските плетища, често можеха да се видят огромни жълто-зелени тикви, полузатулени от боцкащ листак, подобно тайнствени делви със съкровища... Почти във всяка градина имаше по някоя селянка, развъртяла мотика, или подвикваща по свиращ се в храсталаците дечурляк... (По-късно в нещо като селски летопис прочетох, че някога по речицата е имало 18 действащи воденици!)

Та по този крайречен булевард можеха да се видят доста стада - едни поели напред в търсене на зелени и още неопоскани пасища край реката, други уморено тътрузещи се назад, за да бъдат издоени в многобройните кошари край селото. Стада от овце - хиляди глави, стада от крави, стада от кози... По-близо до селото вировете бяха пълни с гъски и патици, та избягвах тези пренаселени области. За да ида някъде, където да размахам пръта в самота, ми се налагаше да вървя доста километри под воденицата...

С течение на десетилетията ландшафтът наоколо полека, но неотвратимо се промени. Може би още в края на шейсетте воденицата спря да работи, след година-две



се превърна в руина



В края на седемдесетте многобройните градини взеха през една, през две да запустяват - младите бяха се преселили по градовете, а старците не сколасваха да поддържат многобройните си парчета земя и се ограничаваха с по-близките.

Към края на осемдесетте и началото на деветдесетте стадата взеха да намаляват. Преди, тръгнех ли за риба, нямаше как да не видя поне пет-шест пастира с добитъка им. Сега я срещнех един, я не. А през новия век вече нямаше нито една градина край реката. Надолу не слизаха и стада. Гъстата мрежа пътечки край големия път изчезна, самият път отъня до незабележима като тайно индианско вървище нишка. Понякога все още можеше да се види самотен кравар с две-три животинки, който се ограничаваше обаче до съвсем близките пасища - защо да се муши надолу, като и без това трева в изобилие има навсякъде.

Последните години край реката стана като в джунгла. Нито знак от човешко присъствие, ако изключим някоя древна гума или довян от вятъра найлонов плик. Новоизрасли фиданки, върбалак, диви лози и огромни триметрови бурени, копривак, трънки и папрати покриха всичко - ако човек не знае, че някога тук е имало път, нищо не би могло да му го подскаже.

Единственият представител на хомо сапиенс, който упорстваше да достигне реката през тази жилава стена, беше вашият покорен слуга. Понеже не съм оборудван с мачете, действам с лозарски ножици и огромен нож. Коства ми два часа - проникването до онези места край барата, до която някога се стигаше за петнайсет минути...

Защо правя тези безумни упражнения ли? Не знам. От любопитство, от желание да вържа житейската си нишка за детския спомен, от страст към риболова в края на краищата. Инак не човек, дори куче не дръзва да слиза до местата, които достигам с такова усилие - като някакъв едрогабаритен Маугли или хипертоничен Ам-Гъл...

Ако очаквате сега да зароня сълзи по някогашната многолюдност тук, ще ви разочаровам. Наблюдавам това подивяване без драматизъм. То очевидно е симптоматика на човешката еволюция - в някои места на родината и планетата. Дори редките деца, които идват през лятото в това село, не се държат като нас едно време. Те не изследват околността, не ровят по далечни гнезда за птичи яйца, не берат джанки, не прескачат в чужди градини. Или гледат телевизия, или



си гледат в мобилните устройства,



или - най-много - се събират пред селското магазинче привечер за по някой флирт, гарниран с музикални и холивудски теми...

Мисля обаче следното - познавам десетки, стотици хора, които се чувстват в професионалното си битие днес като мен край Водненската бара. Те са режисьори, учени, преподаватели; изобщо - все дипломирани, все възпитани люде, чиито пътеки по неведоми исторически причини гъсто обраснаха с трънак. Познавам за съжаление и десетки млади хора, които не намериха ни работа, ни смислени пътеки за себе си. Въртят се край градските кафенета, без дори да подозират, че житейският буренак не е непроходим.

Заради тях ми е така реквиемно - не заради барата. Тя се тече и през джунглата.