Допреди няколко години националистическата идея беше сред най-добре продаваните стоки на политическия пазар. Нямат чет и брой хората, които успяха да направят политическа кариера, кълнейки се във вярност към майка България. Ако вярваме на социологическите проучвания обаче, в последно време избирателят все по-малко се хваща на тази въдица. Рейтингът на най-голямата националистическа партия - "Атака" на Волен Сидеров, се движи около 1.5%. ВМРО БНД на Красимир Каракачанов пък отдавна е под 1%. За останалите социолозите дори вече не си правят труда.

Едва ли причината е в това, че електоратът е променил коренно политическите си нагласи. Инцидентът в Катуница миналата година и разразилата се националистическа треска показват, че



почва за крайнодесни настроения у нас има



Но изглежда това не стига, за да повиши катастрофално ниската популярност на националистическите партии. И причината е в това, че те загубиха най-привлекателното си качество - да са алтернатива на статуквото.

След 10 ноември 1989 г. крайнодесните идеологии задълго останаха в сянката на конфликта между сини и червени. Българският национализъм доби поле за реална изява едва след 2001 г., когато Симеон Сакскобургготски със смайваща лекота разчисти терена от старите играчи само с обещанието да разбие втръсналия на всички двупартиен модел. Именно тогава политическите инженери разбраха, че могат да пробутат на избирателя каквото си пожелаят, стига да му лепнат етикета, че е против статуквото.

Затова и се появи "Атака" - най-успешният националистически проект досега. Формацията трябваше да обере гласовете не само на радикално настроените избиратели, а преди всичко на недоволните, които у нас винаги са мнозинство. "Атака" започна като широка коалиция, в която се беше събрала такава разнолика тълпа, че на човек му се завиваше свят. Там беше един експредседател на СДС (Петър Берон), един от основателите на синята партия (Румен Воденичаров) и един бивш редактор на печатния флагман на сините "Демокрация" (Волен Сидеров). Както и цял куп хора, свързани с организации на бивши военни, офицери от ДС и милиционери.

Дойдоха с обещания, от които на объркания и вбесен от какво ли не избирател му се привидя как целият преход се обръща наопаки, като филм, чиято лента се връща назад. Заканваха се да върнат България на българите. Обещаваха народен съд за престъпленията на оялите се и самозабравили се политици. Гарантираха връщане на ограбеното национално богатство. Социолозите им даваха средно около 2%. Те пък взеха 8.93% и вкараха цели 21 души в парламента. През 2006 г. Волен Сидеров даже стигна до балотаж на президентските избори с Георги Първанов. Разнородната коалиция бързо се разпадна, но сърцевината на проекта - партията "Атака" на Волен Сидеров, дори подобри изборния си резултат на парламентарните избори през 2009 г., като взе 9.36%.

И тогава дойде неформалната коалиция с ГЕРБ. Да я наречем безпринципна, означава да недооценим тежестта на извършеното предателство спрямо електората на "Атака". Преди изборите Сидеров публично наричаше Бойко Борисов бандит и рекетьор, а ГЕРБ - партия на олигархията. А след това, без дори формално да поиска нещо в замяна,



осигури на ГЕРБ така необходимото им мнозинство



в парламента и комфорт в управлението. И довчерашната антисистемна партия, която яростно се заканваше да се разправи с онова "стадо грухтящи прасета и безчувствени топки лой" (по Сидеров), което управлява България, удобно се намести в статуквото. Последвалото разцепление на формацията и грозният скандал, който го съпътстваше, досъсипа публичния й образ. В резултат на президентската надпревара през 2011 г. Сидеров се срина до 3.6%.

Последствията от коалицията с ГЕРБ обаче отиват далеч отвъд маргинализацията на "Атака" и засягат цялата крайна десница. Ако си направим сметката, ще видим, че много от политическите формации днес, които се декларират като националистически, са свързани по някакъв начин с партията на Сидеров. Например отцепници от "Атака" създадоха цял куп партийки през последната година - Национал-демократичната партия на Димитър Стоянов, Гражданското обединение за реална демокрация на Слави Бинев, Националният фронт за спасението на България на Валери Симеонов. Всеки от тях откъсна по парче от партийната структура на "Атака" и от електората й. И сега се чуди как хем да се разграничи от Сидеров и да не поеме бремето на наследството му, хем да продължи да използва доказалата се поне до момента негова рецепта. Но не става. Позорното партньорство с ГЕРБ ще се появява като наследствено родилно петно върху всяка пръкнала се от атакисткото котило формация. И никоя от тях няма да може да повтори успеха на "Атака" независимо от това как извърта идеологията си и политическата биография на членовете си.

Окончателно се превърна в партия на статуквото и ВМРО БНД на Красимир Каракачанов. През 1997 г. войводите бяха в челните редици на протестиращите срещу червеното управление. После лидерът им влезе в парламента като депутат от ОДС, а през 2005 г. и от Коалиция "Български народен съюз" заедно с БЗНС-НС и Съюза на свободните демократи на Стефан Софиянски. А понастоящем събират подписка за референдум за АЕЦ "Белене" заедно с БСП. По-голяма проява на конформизъм от това здраве му кажи.

Най-доброто, на което могат да се надяват националистическите партии оттук нататък, е



да се прилепят към някой от по-големите играчи



и така да си отворят пътя към властта. Няма да е трудно да се оправдае подобна коалиция пред избирателите - в Европа вече има случаи, при които по-умерени формации се съюзяват с радикали, за да съставят правителство. Пример за това е Холандия, където консерваторите се коалираха с крайнодесния политик Геерт Вилдерс, добил печална известност у нас с искането си България и Румъния да бъдат изпъдени от ЕС. Но тъй като шансовете им да се доберат до парламента дори с общи сили са нищожни, подобни коалиции ще станат актуални по-скоро на местно ниво. Там националистите все още са добре организирани и имат достатъчно електорално влияние.