Доц. д-р Мартин Иванов е роден през 1970 г. във Велико Търново. Завършва английска езикова гимназия в Русе. Магистър е по история от СУ "Св. Кл. Охридски" и по право от ЮЗУ "Неофит Рилски". Защитил е докторат по история и вече 15 години се занимава със стопанската и социалната история на българите през 19-20 век. Има над 100 научни публикации. През последните 12 години Мартин Иванов работи в Института за исторически изследвания при БАН. Специализирал е в Кеймбридж, Единбург и в Националния университет на Ирландия. От март 2011 година е председател на Държавна агенция "Архиви".





- Не е ли малко ветровит този пост, на който смените са често явление? В края на краищата при вас се работи с едни сигурни и твърдо документирани неща, останали от времето.

- Отдавам го на двойствената природа на държавните архиви - от една страна, те са културна институция и като такава има по-голяма логика за устойчивост на ръководството, от друга, са и държавна администрация и като такава е логично всяко едно управление да си подбере хора, които да провеждат политиката му. Да не говорим, а и моят опит го показва, че без сериозни контакти и политическо лобиране много трудно се решават нещата. Така че може би има някакво основание за цялата тази ротация.

- Но вие работите с едни документи, които са безспорни факти. Има ли някаква политическа намеса относно тяхното тълкуване?

- Не. Ако говоря честно, аз бих се радвал на по-засилен политически, а оттам и обществен интерес. Архивите страдат не от това, че някой се опитва да им се намеси и да ги държи твърде изкъсо на каишка, а от това, че твърде дълго време никой не се интересува от тях. Аз не казвам, че да те държат изкъсо е хубаво, нищо подобно, но и пълното безразличие на обществото за много дълъг период е натрупало проблеми, които сега може би рискуват бавното и невъзвратимо изтлявяне на парченца от нашата история. Световна е практиката документите да се съхраняват при специфични климатични условия, тъй като логиката на документите в архива е, че те трябва да оцелеят завинаги. Това може да се осъществи при специфичен режим - 18 градуса на въздуха и съответна влажност. Над тази температура документите съхнат и стават чупливи, а при температура под 14 градуса се развиват плесени. Изключвам това, което е кощунствено, но го има и при нас, плъховете, които, хранейки се, крадат от историята.

- За това са необходими средства, те ли са проблемът?

- България е единствената страна в Европейския съюз, в която допреди 2-3 години не е имало нито едно климатизирано хранилище. Сега имаме едно-единствено, в Илиянци. Сгради лесно се намират, особено от военните, проблемът е да се намерят няколко милиона. Нашият бюджет така е разположен, че имаме 610 000 лева на година, а три четвърти от него отиват за заплати. И с тези пари трябва да ремонтираме 57 сгради, които са хранилища в цялата страна - нищо не можем да направим. Наскоро тук бяха колеги от Южна Корея, която по територия е почти колкото България. Там имат едно хранилище. И когато ги попитах: "Добре, идвам в читалнята в Сеул, след колко време ще получа даден материал, след като хранилището е на неколкостотин километра. Отговорът бе: "Пет до седем минути." Всичко е дигитализирано и на микрофилми. За да стигнем дотам, на нас ни е необходим огромен финансов ресурс, който нямаме.

- Познават ли българските политици историята ни и интересуват ли се от документалното й наследство?

- Има различни хора, не можем да обобщаваме на ангро. Някои проявяват сериозен интерес. Тук при нас в читалнята поне десетина депутати съм виждал, които четат. От друга страна, има и такива, които не проявяват интерес към историята, и това е нормално. Не може да очакваме, че всички ще бъдат изкушени от историята, както не можем да очакваме, че всички ще бъдат изкушени от химията или физиката. Хубавото на историята е, че е универсална и че в някакъв смисъл дава възможност да си обясняваме различни неща, които се случват днес, евентуално с миналото. От друга страна, един мой колега и приятел Румен Аврамов също е прав, като защитава тезата: "Това, което историята ни учи, е, че не е научила никого на нищо". Тази гледна точка пък показва, че не е задължително нещата да се повтарят, което обаче, дори и да е вярно, става сериозен философски въпрос, но не означава, че не трябва да се опитваме да знаем и да запазим по-голяма част от нашето съвремие.

- Успешно ли го правим?

- Освен липсата на пари, другият ни основен проблем е липсата на съзнание в България за историчност. Ние някак си ирационално сме много горди, че имаме 13 века история. Ето и днеска слушах "Най-старата къща, по-стара от пирамидите" и ред подобни неща за ново откритие. От друга страна, документирана история, вложена в нашите архиви, ние имаме в последните 130 години. Значи 10 на сто. Но след 1989 година, при разпадането на тази централизирана система, когато всички по задължение е трябвало да предават документи в архивите, тук при нас продължават да постъпват документи само от държавни институции. По-големият проблем е, че има цели сектори от обществото, които ние не можем да задължим да предоставят документите си тук, но и нямат желание да го правят. Давам ви пример - политическите партии след 10 ноември. Единствената партия, която има сериозен и постоянен архив, е БСП. Всички останали са имали в отделни периоди архиви. При промяна на ръководствата им те или са прочиствани, или са изчезвали. Има партии, които бяха силни в началото на прехода, а вече не съществуват. Документите стоят по разни частни тавани и мазета - или се притесняват да ги дадат, защото щели да попаднат в жълтите вестници, или пък, че могат да бъдат тълкувани по кой знае какъв начин, и обясняват: "Не му е дошло времето... След моята смърт..." и други подобни. Само че няма никаква гаранция, че като му дойде времето, техните деца и внуци ще се интересуват от това и няма да го изхвърлят.

- Няма ли го тук и търговския момент - например да ви казват: "Ще ви предоставя архива, но ми го платете!"?

- Ясно е, че ние не можем да плащаме. От друга страна, няма и сериозен частен пазар на архиви у нас. Тук-там можеш да продадеш нещо на някой архивар, но това важи за по-големите имена в историята ни. За останалите неща такъв пазар, както в другите страни, няма. Тази година, за съжаление, починаха няколко знакови актьори и режисьори. И го казвам като критика към нас: Направихме ли нещо, за да могат тези хора или техните наследници да ни предоставят архиви? И третото нещо е, че нашето време е такова, че ние почти не работим с документи, а с компютър, та вече и снимки няма, защото са дигитални. Но в САЩ например поне от няколко десетилетия имейлите на цялата администрация на Белия дом са национално достояние и след приключване на мандата й те се вкарват в Държавния архив на САЩ.

- Кога ще дигитализираме архива?

- Необходими са грубо 400 човека, които да работят на 3 смени 20 години. Подредени една до друга нашите кутии, в които съхраняваме документите, са от центъра на София до центъра на Пловдив. Това е и изключително скъпо нещо - 100 000 листа струват 100 000 лева. Тръгнали сме и вървим натам. Сега се надявам до 9 септември да пуснем първата партида на Политбюро, която е с обем от около 80 000 страници. На 6 октомври приключваме дигитализационния проект за Балканската война с 48 000 българи, които са загинали във войната. И всеки може да намери в него свои предходници.

- Кое е най-ценното в архива, без което няма да могат и идващите поколения?

- Масово нашите документи са след 1890 година. Преди това са спорадични. Всякакви документи, предавани преди това са в Българския исторически архив на Народната библиотека или в архива на БАН. Много масови са от това време до периода на социализма и след това драстично намаляват.

- Каква е сигурността, че тия документи са напълно автентични и не са прочиствани, като започнем от царско време и стигнем до социализма?

- Ами нямаме гаранция. По принцип в историята няма такова нещо като обективна истина. Един и същи документ може да бъде изтълкуван по няколко начина, защото всеки човек, а и всяко поколение има право на това. Винаги е имало интерес да се прочиства, от една страна, а от друга - невъзможността да се съхранява всичко.

- Какво стана с архива на Симеон Сакскобургготски, който много щедро обещаваше да го предостави?

- Моята предшественичка Боряна Бужашка е успяла да го уговори и са постъпили документи на два пъти - един път от петдесетина кашона и втори път от осемдесетина. Те са в процес на обработване. Доколкото знам, те са били съхранявани в дома му в Мадрид. Знам, че най-важните неща ги е предал. Голяма част от тях са кореспонденция. Имайте предвид, че става въпрос за документи на десетина езика.

- Как ще обясните факта, че за големите личности на XX век има малко материали?

- Немалка част от тези отпреди 9 септември 1944 г. умират по лагери и затвори, фамилиите им са били принудени да си напуснат жилищата за 24 часа и последното нещо, което са взели, е документ. За след 9 септември голяма част от хората не са имали чувство за историчност. Така си обяснявам и случващото се сега. Например един Михаил Неделчев го увещавам дълго време, защото има огромен архив, да го предаде. И съм говорил хиляди пъти с него и той все ми казва: "Добре, добре." Така съм говорил и с президента Желев, по същия начин той се разсейва, гледа звездите и отговаря: "Като умра". Напоследък обичам да цитирам моя шофьор, който ми каза една много мъдра мисъл, макар да е доста черна метафора: "Ние сме като гробища. Накрая всеки завършва при нас". Моята добавка обаче е, че от всеки зависи дали ще лежим под паметна плоча или в общ гроб и просто спомена за нас няма да оцелее.