Вървя по напечен от слънцето бряг, нахлупил поизронена от едната страна сламена шапка, и с изсъхнала клонка отпъждам омаломощените от жегата инсекти. Понеже няма бог знае какъв риболов, мисля. Открай време не че колекционирам; просто изпадам в захлас от истории за чудаци, от уникални или нелепи поведения. Ще ви призная още нещо - колкото по напредват годините ми, толкова човеците започват да ми се струват хем



по-ясни, хем по-неразбираеми



При това едновременно. Ще кажете - как е възможно, нонсенс някакъв. Не знам как е възможно. Но е така.

Първата история, която ще ви споделя, е от времето, когато работех в международния отдел на една организация. Беше преди поне четвърт век. Получавахме много писма, едно от тях дойде от далечен средно голям руски град. Човекът, който го бе написал, съобщаваше за себе си следното. Нямал нищо общо с България, не знаел езика, но веднъж бил сполетян от интересна хрумка. Понеже в местната библиотека се получавало литературно списание на български и буквите му били познати, той започнал да чете разказите, както са си на български, въпреки че разбирал едва половината. Не само това, но взел да ги учи наизуст! Така успял да наизусти на недотам разбираемия език около 20 средно големи разказа от всякакви писатели - както даровити, така и не толкова. А и съвсем посредствени, убедих се аз, като видях приложения списък с четивата.

Човекът ни предлагаше следното: да го поканим в България за две седмици, като му осигурим само скромно спане и храна, както и програма в различни читалища из средно големи български градове. Обещаваше пред публика да рецитира всичките тези разкази - наизуст, на български. Тук внимание: оказа се, че имал още едно хоби - джогинга. Молеше ни да подберем градовете за изявата му така, щото разстоянията между тях да са от 10 до 25 километра. И досега помня фразата, която ме докара до нещо като вцепенение: "Разстояния между городами я буду преодолевать бегом" - пишеше този воистина уникален



рицар на екстремната инициативност



Целта на цялото ексцентрично шоу оставаше неясна. Обаче човекът, при натрапващата се налудност на предложението, притежаваше съвсем сериозна биография: инженер по професия, шеф на отдел в местен завод, партиен секретар при това, женен и баща на две деца.

Както можете да се досетите, не го поканихме.

За което и до днес съжалявам.

Преди седмица откарах своята вече доста възрастна майка при още по-възрастния си баща в далечно село, на селска къща за известно време. Баща ми, поживял там самичък преди това, сподели следното. При него дошъл комшия, бивш преподавател, доцент, леко ексцентричен старец. Разказал му, че незнайно как в стаята му пропълзял черен смок и поживял там доста дни, преди доцентът да разбере това. В черга под телевизора. На доцента понякога гостувала сестра му, също възрастна жена. Двамата нощували в една стая. През нощта се чувал шум, понякога и нещо като "туп-туп-туп" в самата стая.

- Абе, Станчо*, в стаята има нещо, бе - говорела сестрата.

- Духове, Минке, духове... - шегувал се доцентът.

Станчо бил дошъл при баща ми да иска тава. Защото когато открил смока, той се поуплашил, но и напълнил с войнствен плам. Взел брадва и нож и нападнал рептилията в самата стая. Смокът не се дал без бой, няколко пъти се хвърлял върху човека, борейки се за живота си. Станчо все пак надвил дългото почти два метра (така твърдял) влечуго. Бил дошъл при баща ми да иска тава, защото възнамерявал да пече смока. Предлагал двамата да го изядат.

Слушах и драсках по масата с един стар химически молив, запленен от чутото.

- Че той, Станчо, няма ли си тава? - попита майка ми.

- Не знам, ама не му дадох - отвърна татко. - Па и те тия, черните смоци, май са защитен вид...

Един младеж в далечна северна страна играел почти непрекъснато електронни игри. Правел впечатление на затворен и леко надменен, иначе съвсем допустим млад мъж. Но някак непрекъснато се пълнел с негодувание към обкръжението и статуквото, което негодувание растяло у него като тумор. Лек обаче не дирел. Напротив, захванал се със земеделие, за да може да купува изкуствени торове и да направи бомба. Бомбата му се видяла малко. Въоръжил се с хубава пушка, а в ушите си затъкнал слушалки с мелодия от "Властелина на пръстените" - за комфорт и настройка. Младежът взривил и застрелял 77 души, един по един, непознати,



повечето деца, повечето християни,



изпълнявайки военна божем мисия срещу Баязид, Саладин, Ибрахим, Ленин, Маркс, аятолах Хомейни и още безброй врагове.

Съдът го признал за нормален и вменяем. И му дал 21 години затвор в стая с компютър.

И ми е все по-вцепеняващо.



-------

*Имената, разбира се, са сменени.