"Арбитраж", амбициозният нов филм на Никълъс Ярецки за финансов магнат, упражняващ различни форми на измама, излиза на екран през септември. Когато това стане, очаквайте лавина от статии, блог постинги и гневни туитове, изтъкващи абсурдите в него. Техническите термини са варварски изопачени. Значима сделка по сливане на компании е сключена с по-малко документи, отколкото потребителски кредит за купуване на автомобил. Главният герой преживява неща, каквито не могат да се случат дори за 5 минути в истинския живот. А най-изнервящото е, че филмът не показва никакъв арбитраж. Всичко това, че и още, ще бъде изтъкнато от всеки, който знае как работи финансовата система.

Въпреки всичките погрешни представи за Уолстрийт, филмът е съвършено приятен начин да прекараш два часа. Ричард Гиър демонстрира точната доза чар и превъплъщение в ролята на патриарх на финансова династия. Той улавя същността на успелия измамник познавач - не само способността да накараш хората да те харесват, но и (почти) да вярват на лъжите ти.

И тук стигаме до нещо, което филмът пресъздава много точно: измамниците и създателите на финансови пирамиди успяват просто защото ние им позволяваме. Последните финансови измами по същество не се различават съществено от нигерийските измами по електронната поща. Те действат най-добре тогава, когато оставят у мишената убеждението, че излиза суха от нещо, често нелегално или поне нечестно. То е нещо като старата поговорка "не можеш да измамиш почтен човек" и това е почти вярно. Всички ние ставаме уязвими за финансовите пирамиди и други трикове, когато започнем да



вярваме, че можем да излъжем вселената



и можем да получим нещо срещу нищо. Най-добрите сред професионалните мошеници успяват предимно защото ние така отчаяно им вярваме.

Дори най-зрелищните примери за финансови измами обикновено се оказват забележително банални в изпълнението си. Злоупотребата с гротескно високи суми рядко изисква зашеметяваща финансова виртуозност - всичко, което се изисква, са основни счетоводни умения и желание да излъжеш.

След краха на Peregrine Financial през юли президентът на фирмата Ръсел Уосендорф признава в бележка, писана преди опита му за самоубийство, как е злоупотребил с половината от средствата на клиентите си. Измамата е шокираща със своята дързост и простота - Уосендорф прехваща банковите извлечения на клиентите си и ги фалшифицира с Photoshop и Excel. Когато одиторите и регулаторите започват да проверяват балансите в банките, Уосендорф наема пощенска кутия и поставя адреса й на фалшивите банкови извлечения. Когато регулаторите започват да проверяват и онлайн банковите извлечения, той се научава да фалшифицира и тях.

Стратегията на Бърни Мадоф технически не е по-сложна от тази на Уосендорф. Но тя работи безупречно поне от края на 80-те г. на миналия век до голяма степен защото инвеститорите на Мадоф настоявали за значително гарантирана възвръщаемост от повече от 3 пъти над годишния икономически ръст в САЩ. Накратко те искат



да изкарат доста пари, без да свършат никаква работа



Същината на финансовата пирамида е обещанието за печалба без усилието на риска. И Чарлз Понци (който дава името на финансовите пирамиди на Запад - схема "Понци" - бел.ред.), както и Мадоф, притежава невероятно средство да генерира пари за своите "инвеститори": арбитраж на международни купони (IRC). Рядко използвани днес, IRC са нещо като подаръчни картички за пощенски марки - можете да ги изпратите на хора в други страни, за да им позволите да купят достатъчно пощенски марки, за да ви върнат обратно нещо по пощата.

Хаосът след Първата световна война ражда ценови аномалии: IRC, купени в повечето страни, струват по-малко от стойността на изкупуването им в САЩ. Бостънският измамник Чарлз Понци уверява инвеститорите си, че може да използва това, за да осигури високи гарантирани печалби. Инвеститорите само това и искат да чуят - Понци набира милиони в рамките на няколко месеца. В един момент някой случайно, разбира се, забелязва, че в системата няма достатъчно IRC, за да генерират възвръщаемостта, която Понци обещава, и пирамидата рухва.

Като други прочути измамници - Дона Бранка, Марк Стюърт Драйър, Сергей Мавроди и Рийд Слаткин, Мадоф успя да отложи въпросите за по-дълго време, отколкото Понци. С помощта на немного сложна компютърна програма неколцина чиновници успяват да отпечатат извлечения, в които пише... това, което Мадоф казва, че трябва да пише. Когато загрижен инвеститор иска да види как работи системата, Мадоф му показва фалшиви "преговори за продажба", като другата страна в преговорите всъщност е служител на Мадоф в съседната стая.

Когато всичко рухва, много хора се питат как е възможно всичко това да е действало толкова дълго време, без никой да забележи. Но бързо стана ясно, че



много хора са забелязвали



Инвеститори, които всъщност са извършвали дю дилиджънс, са стигали до извода, че нещо много сериозно не е наред. Смятали за странно, че Мадоф е избрал одитор, работил в мол в Рокланд Каунти. Според тях нито една пазарна стратегия не би могла да осигури възвръщаемостта, която Мадоф твърди, че постига: 8 до 12 процента всяка година, независимо дали пазарът върви надолу или нагоре. Това е доста по-добре от индекса S&P 500 и хората, които инвестират в S&P 500, трябва да приемат, че понякога портфолиото им леко ще олекне. Това е почти желязно правило във финансите - можеш да имаш високи приходи, може да имаш сигурни приходи, но не може да имаш и двете едновременно.

Когато на инвестиционния служител Хари Маркополус от конкурентна фирма е разпоредено да приложи стратегията на Мадоф, за да отмъкнат клиентите му, са му нужни само няколко часа, за да разбере две неща: първо - че стратегията на Мадоф не може да генерира възвръщаемостта, която той обещава, и че единственият начин да я гарантира е чрез измама.

Жертвите на Мадоф със сигурност не са чели внимателно отчасти и защото Мадоф обезкуражава онези, които задават прекалено много въпроси. Както "Икономист" писа скоро, след като лумна скандалът, клиентите му приемат, че "да искаш от Бърни да разкрие стратегията си е катастрофа, равносилна на тази да поискаш да видиш магическата формула на "Кока-кола". Да се гневи Бърни би означавало да се убие кокошката, която снася златните яйца - той прогонва двама клиенти, които неуважително си тикат носа и любопитстват как се правят парите. Това е брилянтна социопатична манипулация. Хората не поставят под въпрос абсурдните, нереалистични високи приходи на Мадоф, защото, ако го сторят, ще загубят шанса си да трупнат своите 10 процента безрискова печалба всяка година.

Когато лесните пари са ни на една ръка разстояние, не ни трябва много разум, за да повярваме в тях. Когато истерията по финансовите пирамиди завладя Албания през 1996 г., в рамките на една година 2/3 от населението бе вложило пари в някоя от тях.



Неизбежният срив бе ужасяващ



Според МВФ "избухнаха неконтролируеми бунтове, правителството падна и страната потъна в анархия и почти в гражданска война, която отне живота на 2000 души".

Скоро след този крах писателят Пи Джей О'Рурк отиде в Албания и интервюира хора, които бяха участвали в пирамидите. Как са били привлечени? Все пак подобни пирамиди вече бяха рухвали в Русия. Редактор в местен вестник му бе обяснил. "Хората не вярват, че това са истински пирамиди. Толкова много пари не могат да се спечелят честно. Хората мислеха, че става дума за контрабанда и пране на пари, за да се правят такива големи печалби", разясни редакторът.

Също като тези албанци някои от инвеститорите при Мадоф, изглежда, също бяха проумели, че т.нар. му стратегия не може да генерира възвръщаемостта, която обещаваше. А защо тогава инвестираха? Може би защото, както О'Рурк отбелязва за албанците, не са вярвали, че са жертва на измама, мислели са, че те са измамниците.

Лесно е да чувстваме превъзходство над лудите албанци или глупаците на Мадоф, но аз не съм сигурен, че вие и аз сме много по-умни. Погледнете поредицата от спукани балони през последните 20 г., при които хората отчаяно се самоубеждаваха, че има сигурен начин да се забогатее, без да се работи... или най-малко да работиш 30 или 40 г., да спестиш 5 процента от доходите си и сетне да харчиш още 25 или 30 г. за едно комфортно пенсионерство. Няколко хиляди, инвестирани в акции на интернет компании, трябваше да донесат достатъчно богатство, че да можем да се пенсионираме на 45 г.



Сапуненият мехур с имотите,



който последва, бе още по-хубав - дори не се налагаше парите да се превръщат в спестявания. Можехме да се наслаждаваме на вани с джакузи, вградени аудиосистеми и гранитни облицовки, и то веднага, напълно сигурни, че докато си седим и отпиваме от чаша превъзходно шабли, къщата ни "налива" допълнително средства в пенсионния ни фонд.

А сега? Вече си казваме, че не преследваме спекулативни печалби, че сме доволни на 8 процента възвръщаемост, които бихме могли да очакваме от едно добре диверсифицирано портфолио на борсата. Но защо толкова вярваме в тези 8 процента? Това е възвръщаемостта, на която сме свикнали почти исторически, за един твърде дълъг период от време. Но както казват борсовите анализатори, досегашните нива не са гаранция за бъдещи резултати.

Спестяванията, които аз започнах да правя в края на 90-те г., когато се дипломирах, струват по-малко от парите, които бях вложил. Дори и ако се върна само 10 г. назад, няма ръст от 8 на сто, по-скоро 2-3 на сто, като се отчете инфлацията. Повечето от парите, които са в пенсионната ми осигуровка, са единствено парите, които аз съм вложил там.

В цялата страна хората се надяват, че 90-те години по някакъв начин ще се повторят. Как иначе да си обясним истерията около Groupon - компанията, която на практика се основава на един списък от имейл адреси? Всички ние отчаяно се опитваме да пресметнем как ще можем да се пенсионираме без 8-те процента годишна възвръщаемост, на която разчитаме.

Отговорът вероятно е, че няма да можем. Когато стане време да се пенсионирам според актуалните разчети на правителството, се очаква двама работещи да изхранват един пенсионер, и то за десетилетия. Няма финансово средство, което да направи това възможно - нито социалноосигурителната система, нито частните пенсионни фондове, нито магьосник финансов мениджър, който да обещава безрискови печалби. И кого избираме ние? Хората, които ни казват, че могат да направят това невъзможно нещо.

"Арбитраж" вече бе наречен антиморална приказка. Голямото откритие е, че всички герои са сложни по един или друг начин поради причини, които са едновременно прозрачно егоистични и напълно реалистични. И публиката е засмукана. Много ни се иска героят на Ричард Гиър да продаде компанията, да се разплати с инвеститорите, да остане малко и за него. И вероятно причината това толкова много да ни се иска е, че все още се надяваме измамникът да продължи да действа достатъчно дълго, за да забогатее.