Драмата на българските правителства през последните пет години най-просто може да бъде илюстрирана с две социологически графики. На фигура 1 е представена изключително силната зависимост между нивото на обществения оптимизъм и доверието в правителството. На фигура 2 е демонстрирано, че икономическият растеж, на който сме свидетели през последните пет години не води до увеличаване на социалния оптимизъм.

Драмата на опозицията през последните пет години също може да бъде изобразена с две фигури. Фигура 3, показва готовността за протест в обществото като цяло, а фигура 4, показва, че загубилите от реформите са по-малко склонни да протестират, отколкото спечелилите от промените. Или с други думи, икономическият растеж не произвежда социален оптимизъм, а песимизмът и чувството за загуба не водят до готовност за протест. По-радикалният прочит на тези фигури предполага, че както и да управляваш ще загубиш изборите, но и както и да управляваш ще бъдеш свален на избори, а не на улицата.



Защо икономическият растеж не произвежда социален оптимизъм?



Фигура 1 може да се определи като кошмарът на икономистите. Тя показва, че икономиката върви нагоре, но това не кара хората да вярват, че през следващите 12 месеца ще живеят по-добре, нито им дава основание да твърдят, че страната върви във вярната посока. Именно драстичното разминаване между "кривата на растежа" и "кривата на оптимизма" е причината правителствата да влизат във властта с икономически идеи, а да излизат от властта с народо-психологически обяснения. Интерпретацията на разбягалите се криви може да се търси в различни посоки. Оптимизмът не е проста производна на икономическото състояние. Възрастта, ценностната система, характера на очакванията, както и много други фактори имат важно влияние върху състоянието на оптимизма. Но въпросът, на който търся отговор в това изследване е, коя е социалната група, която носи основна отговорност за пропадането на социалния оптимизъм. Хипотезата, която се опитах да проверя е не дали са оптимисти загубилите от промените, а дали са оптимисти спечелилите от промените.

Но,



кои са загубилите и кои са спечелилите?



Стратегията на нашето изследване е да конструираме социалните групи не на базата на статистически критерии, а на базата на това как хората преживяват себе си и света около тях. Положителният отговор на четири въпроса, заложени в изследването, ни позволява да конструираме групата на тези, които би трябвало да определим като спечелили. Това са хората, които декларират социално израстване, повишаване на доходите, определен потребителски капацитет /кола, жилище или нова бяла техника/ и които смятат, че се справят с живота. В нашето изследване около 19,8% от хората влизат в тази група. Това са тези, които би трябвало да определим като спечелили. Но в същото време в изследването ние зададохме и директно въпроса, смятате ли че сте спечелил от промените и само 5,8% определиха себе си като спечелили. И така 19,8% са тези, които може да определим като спечелили, около 5% се определят като спечелили, но остава една значима група от 13,9% , която определям като изгубените спечелили. Най-важната характеристика на тази група е, че когато описват живота си през последните пет години, те се описват като спечелили, но когато трябва да се определят, те се определят като изгубили. Антропологическата част на изследването потвърди, че подобно поведение е масово, особено в по-малките населени места.

В моята интерпретация именно невъзможността на изгубените спечелили да видят промяната с очите на спечелили е една от важните причини за пропадането на кривата на оптимизма. Ако трябва да направим портрет на тези, които определят себе си като спечелили, те са българи, висшисти, живеят в София или големите градове, отнасят се позитивно към процеса на приватизация и мислят, че в България печелят предприемчивите.



Изгубените спечелили се различават



от тях по това, че не са само етнически българи, че не са преобладаващо висшисти, но най-вече по това, че подобно на голямата част от обществото смятат, че спечелили от промяната са политиците и мафията.

В очите на тази група успехът в българското общество днес е криминализиран. Те отказват да се определят като спечелили, защото от една страна не приемат обществото, в което живеят за справедливо, а от друга, определяйки се като спечелили, се обричат на омраза и самоизолация. Да гледаш света с очите на губещите се е превърнало в своеобразна форма на солидарност. В България по думите на Живко Георгиев "или си добър или си добре".

Успехът е възможен единствено в среда на успели или най-малко в среда, която не криминализира успеха.

Анализът на изгубените спечелили показва, че приливът на социален оптимизъм зависи от способността на правителството да накара спечелилите да видят света, в който живеят с очи на спечелили. И колкото и да е странно това не може да се постигне с само с намаляване на данъците или икономически мерки.



Защо загубилите не протестират?



В рамките на нашето изследване българското общество се описва като общество, в което 80 процента от хората се определят като губещи. При това те са не просто губещи, те са изгубили през последното десетилетие и усещането за загуба е изключително болезнено. Подобно мнозинство от нови бедни и нови неравни теоретично погледнато представлава запалителна смес, която във всеки момент трябва да избухне. Но данните показани на фигура 3 и фигура 4 показват друга реалност. Готовността за политически протест е относително ниска /особено сравнен с данните за Латинска Америка/, а готовността за протест при изгубилите от реформите е по-ниска от тази на страната като цяло. Как да интерпретираме това неочаквано откритие?

Първата естествена хипотеза е, че обяснението е демографско, тъй като групата на изгубилите съсредоточава в себе си оромното количество пенсионери. Но данните от изследването не потвърждават тази хипотеза. Младите загубили са по-малко склонни на протест от младите спечелили. Опитите на някои изследователи да обяснят посткомунистическото търпение с липсата на идеологическа алтернатива на протеста, както и на конформизма към властта, онаследен от социализма са трудно проверими на емпирично ниво.

По-интересна е хипотезата, предложена в изследването от антрополога Илия Илиев. В неговата интерпретация последните 12 години са процес на



трансформиране на вертикалните социални мрежи, характерни за социализма, в хоризонтални мрежи.



Ако преди всяка властова фигура е обрасла с гроздове от приятели, роднини и съученици, с която тази властова фигура непрестанно общува, то сега всеки общува само със своите равни. При социализма всеки има какво да даде на вертикалната мрежа. Приятелката продавачка ще запази търсена книга, братовчедът-монтьор ще оправи колата. Днес това е излишно. Богатите нямат нужда от специални отношения с книжарки и монтьори, те могат да си купят всичко това. Проклятието "да ти умрат връзките" се е превърнало в реалност за 80 процента от хората.

Но създаването на хоризонтални мрежи не е симетричен процес. Не всички отпаднали от вертикалните мрежи могат да намерят хоризонталната си мрежа. Тези, които са изгубили радикално, например трайно безработните се оказват извън всякакви социални мрежи. Тяхното социално пространство е затворено до родителите и съседите. Социалното пропадане в България има характера на изпадане от обществото въобще. Липсата на социални мрежи на бедните и изгубилите прави невъзможно колективното действие и политическия протест. В този смисъл изгубилият протестира или чрез криминални форми или/и като гласува за опозицията, която и да е тя.



Изводи



Предлаганият анализ води до два извода. Първият е, че никаква икономическа политика сама по-себе си не може да преодолее тендецията на растящ социален песимизъм. Нужна е политика, която ще декриминализира идеята за успех и ще съдейства изгубените спечелили да видят промяната с очите на спечелили. Вторият извод е, че успешната социална политика е тази, която ще реинтегрира изгубилите като съдейства за създаването на ефикасни социални мрежи на бедните. Защото това, че спечелилите се определят като изгубили лишава реформите от социалния база, а това че бедните са лишени от глас лишава системата от алтернативи.