Есен е. Жълтеят листа, вехнат цветя, дъждът е ежедневие. В такива дни се сещаме за урока от първи клас "Златна есен", изучавахме го по предмета "Роден край". Как беше... "Цялата природа намята златен плащ, греят ябълки, гроздето се пука от сладък сок, едреят тикви, катеричките трупат жълъдчета в хралупите си, таралежите бодро сноват из гората, наболи гъбки върху бодлите си..." Така беше. А, да, "птиците отлитат на юг...".

И сега е така - с отлитането. Може природата да не намята златен плащ, може ябълките да са македонски, гроздето - гръцко, а тиквите - дявол ги знае какви, но отлитането е налице.

В буквалния смисъл отлитат гълъбите. Настаняват се на первазите на баровските блокове, където парното не е изключено, а подхвърлените трохи са по-тлъсти. Да не ги виним, естествено е, то, дето се казва, човек стратегическо предприятие заедно с работниците и прилежащата 111 000 квадратни километра земя продава заради по-тлъстите трохи, та какво да говорим за един перваз на панелен блок.

В буквалния смисъл отлитат и някои хора. След време те ще се завърнат, за да покажат на децата си къде са се родили, ще изядат по един тиквеник и хайде обратно, защото бизнесът не чака, а и с този чуждестранен акцент... Неловко е някак.

В преносен смисъл отлитат останалите хора.

Политиците се завръщат от чужбински курорти, показват пред телевизионните камери скъпия си загар, казват нещо за насърчаването на родните курорти и хлътват в лимузините си. Политиците изчезват, остават техните лимузини.

Дотук всичко е просто. Миграцията на обикновените граждани е по-сложна.

Отначало гражданите отлитат към мазетата си. Там е хубаво, а навън е... знаете как. Навремето Аспарух е преминал Дунава, огледал се е и е казал: "Тук ще бъде България!" Сега нашенецът се подава на улицата, оглежда се и бързо се дръпва обратно в мазето. "Тук ще бъде моята България" - казва си той и подхваща пак претакането. Защото, както видяхме през отминалите години, една страна може да оцелее без ток, без бензин, без хляб, без вода, без държавници, без човещина, обаче киселото зеле става на нищо без претакане. А закъде сме ние без хубаво кисело зеле, което човек да накълца, да сипне вътре малко олио, да наръси с червен пипер, пък да подхване домашната ракийка...

Ала преди да стигне до този сакрален момент, гражданинът минава през втората точка по прелетния си маршрут - казана за ракия. У нас може всяко производство да спре, може тежката ни индустрия да се свежда до събиране на стари олуци за вторични суровини, може химическата ни индустрия да се е свила до производство на лепило "Це 200", но производственият процес в казаните за ракия е изряден.

И накрая гражданинът пристига. Каца край масата в кухнята, върху която е поставил гореспоменатите блага, и край, вече не е тук, мигрирал е, отлетял е, спасил се е вътре в себе си. Не го търсете.

Кой може да върне щъркелите насред зима? Кой може да трогне нашенеца насред апатия? Ще разберем това напролет...