Една статия, която споменахме миналия петък, "За културната криза у нас" от професор Петър Мутафчиев, отпечатана преди 77 години в сп. "Просвета", подканя да качим на сцената проблема за интелектуалната достатъчност на управлението в страната, за степента на образованост, за общата и специална култура на онези, които избираме да ни водят или да ни... закопаят. В статията, ако си спомняте, се изтъкваше "маса от полуобразовани хора... във всички среди на нашата общественост - от низините до върховете й", подчертаваше се господството на полуинтелигенцията, източник на страдания и беди. Имам чувството, че от дълбините на българския живот ни се изпраща този призив за отрезвяване и опомняне. Нечестно е да го приключим в един само петък.

Разбира се, за странните CV-та на днешните управници е ставало дума неведнъж. За екзотичните им дипломи, за институтите, школите и полулегалните факултети, в които са ги придобили. За безумните, малограмотни оценки, изказвания и заявления, за некомпетентните, неадекватни решения, вземани урбулешката и също тъй коригирани. Отдавна е очевидно, че



нас ни управляват не със знания и с култура,

а с инстинкти, може би затова и тъй ловко



Част от тази ловкост е проблемите да се задържат пред общественото внимание колкото може по-кратко. Да се затрупват въпросителните с нови, да се лансират отговори, които никой не може да провери, да се редуват образи и картини така, че да се сливат пред очите на гражданина избирател. Ако се опитаме да задържим виденията обаче, а покрай това и да се вгледаме в тях, в картините се появяват подробности, които бързото прелистване заличава. Нещо ни е отнето, откраднато ни е в това пропагандно джаста-праста на властта. Тя си знае защо.

Една-две крачки назад ни позволяват да се взрем повторно, без да ни обработват и да ни юркат към готовите им изводи. Един отдалечен, в известна степен и "широкоъгълен" поглед обхваща по-обширна квадратура от живота. Смятам, че това е по-добрият начин да мислим в тези бързи и гладни времена. Например...

Спомняте ли си как озадачаващо и с непоклатимо дебелашко самочувствие бе посрещнат очакваният резил на олимпийските игри? Наистина, спортът не е война. Да се възвеличават или драматизират някакъв гол или някаква дузпа, съвсем не е подход като от ХХI век. Но да се махва с ръка и да се омаловажава загубата на позиции и бездарното ни присъствие на една олимпиада, не е нито държавническо, нито отговорно. Дали защото при днешното управление всичко трябва да е "на шест", или защото за това унизително участие са похарчени (както се разбра) немалки пари, безславно загубили финалите състезатели, че и цели отбори, бяха третирани едва ли не като шампиони. Спортистите, разбира се, не са виновни за това, за собствените си грешки те плащат на място. Народонаселението също е наясно:



в една обрулена държава всякакви победи

се явяват само по изключение



Какво толкова в края на краищата? Защо обаче властта, правителството, че и цяло крило от общественото мнение се държаха така провинциално, ураджийски и нахално? Поведението на ред официални лица бе по-конфузно от участието ни в Лондон. С много малки изключения одобрението и ласкателствата, които се сипеха, не се понравиха дори на самите спортисти. Увиснаха във въздуха похвалните слова и упоритото натякване, че сме се представили достойно. Да се провъзгласява една очевидна излагация за успех - това шокира извънмерно. Приличието се бунтува.

Обикновено при нарушена демокрация властта изисква (и налага) лакировката, не я упражнява. Нашата тук безобразно се престара, сама се лакира. Всичко е наред, всичко е благополучно, нищо не се е случило, а което се е случило, е прекрасно.

Любопитството убива котката, а самодоволството - глупака.

Отначало си мислех, че самодоволството на върхушката е само за пред масите. Ей така, просто за да ни баламосват, да ни приспиват и въобще... ръководят. Късно ги улових, че те наистина са възхитени от собственото си управление, обичат да се самопревъзнасят и не допускат никакво съмнение - дори вътре в себе си. Ето това е опасното - не за тях, за нацията. Интелигентният човек не престава да се съмнява. Примитивният се съмнява само в другите. Макар и проядени от подозрителност,



днешните вождове не изпитват съмнение в себе си



Те винаги са изрядни, винаги са се справили.

Спомнете си бомбата в Бургас. Сега, от разстояние, странно изпъква как от първите часове след взрива започнаха да ни втълпяват, че "службите са си свършили работата". И още: атентати ставали и в белите държави. Ето ви го лондонското метро, ето го и Мадрид. Когато има да се случи, и Господ не може да ги спре. Охотно и разточително джомолят. И благо някак, добродушно: "Службите си свършиха работата". Как я свършиха - нито дума. Кръв, тела, шок и ужас - така изглеждаше свършената им работа. А ако в приличните държави, където онези бомби гръмнаха, някой бе издрънкал подобно нещо - за служби, които са си свършили работата и т. н. - щяха да го овалят в катран и перушина на централния площад. Освен дето на сума ти важни хора им бе посочена вратата. За свършената им по този начин работа.

Във властта самодоволството е по-тъпият избор. Във властта самодоволните са вредни. Опасни, ако питате мен. Каквото и да натворят, те му се радват, наслаждават му се дори. Вкусно, сочно, с примляскване му се наслаждават. Камерите се замъгляват от повишената влажност.

А може би истината е друга. Може би те не са доволни точно от онова, което са натворили, а от нещо съвсем друго. Нещо, което ние със сигурност не знаем. И те много се грижат за това - да не узнаем какво във властта толкова ги... задоволява. Защото ако все пак се разкрие, ще трябва, според собствения им табиет, да им се изпратят барети...