По повод първата копка на новата газова магистрала "Южен поток" и предстоящия референдум за втора АЕЦ все по-често въргалят термина "проектно финансиране", което било проста работа и лесен начин да съберем "колкото трябва" инвестиции. За да си ползваме сами изграденото, вместо да го вземат пришълци. Вярата, че някъде "дават" финансиране срещу шарени "проекти" (че някой сбъдва горещи желания), е характерен белег на младо и умствено недоразвито пазарно стопанство. Този финансов инфантилизъм е жанр на вярата в Дядо Коледа. Не очаквам, преди да ни обадят размислите си за проектното финансиране, политиците да изучат книгите на Е. Р. Уайткомб, Стефано Гати или Джон Файнърти, но дори зъболекар, който се прави на енергетик, може да прегледа поне Уикипедия. Дори бегло да вденат за какво иде реч,



ще намалят глупостите наполовина



Проектното финансиране не е "финансиране на проекти" по познатия ред за харчене на бюджетни или европейски пари, а с инвестиционното кредитиране има далечно родство. Проектното финансиране е висш пилотаж във финансите, то съчетава всички способи на корпоративното и кредитното финансиране. Тънкостта е, че високорискова структура се гради да ползва кредит, за който няма кредитополучател. Кредиторите поемат пряко инвестиционен риск и участие в изграждането и пускането на обекта в работа. За беда и за радост няма клиент, "стратегически инвеститор", да върши работата и носи риска. (И да увеличава риска и работата на финансиращите институции - да пазят парите от него.) Както Евангелието от Йоана, проектното финансиране започва с



"в началото беше Словото",



абстрактната идея. И "всичко чрез него стана", защото "в него имаше живот". Има инвестиционни идеи, в които има живот, т.е. очаквана печалба, далеч надхвърляща всички разходи и рискове, които трябва да поемем, за да я получим, но са огромни и никой "стратегически" инвеститор не смее да ги поеме. Ако сгафи за 5-6 млрд. евро, и най-голямата фирма може да фалира без време. Ако проектът си струва риска, то финансовите инвеститори могат да се заемат с проекта пряко, без да чакат да се яви клиент, готов да заложи цялото си имущество и бъдеще заради един проект. Преди да стане проект, идеята трябва да покълне. Затова е нужен



капиталът семе



(seed capital). Осигурява го онзи, който се наема да развие проекта, докато стане годен за капиталовложения, нарича се "спонсор", "интегратор", "организатор" (promoter). Спонсор може да е банка (Дойче Банк беше спонсор на проектно финансирания тунел под Ламанша); корпорация с интерес да експлоатира готовия обект, но не смее да строи на собствен риск ("Филипс Петролиъм" от САЩ, днес "КонокоФилипс", беше спонсор на проекта за нефтодобив в Северно море); фонд за рисково финансиране или еквитер (компания за "частни инвестиции"). Не трябва кой знае колко капитал семе за един проект. За крупен проект за 10 и дори 100 млрд. евро стигат 10 до 100 млн. за предпроектни проучвания, технически проект, финансов модел, съставяне и сключване на договори за проекта, придобиване на терени, учредяване на концесии, получаване на лицензи и пр. Капиталът семе се сее като разсад в саксия, за целта се прави



проектна компания,



SPV (special purpose vehicle), това е бъдещият собственик на обекта, виртуалният инвеститор, получателят на проектното финансиране. Проектната компания е нова, празна и чиста от собственост, собственост тепърва ще придобива. Тя се регистрира в някоя офшорна зона, защото там лесно, евтино и без данък акциите й могат да се прехвърлят върху бъдещи инвеститори в проекта. Спонсорът влага капитала семе в проектната компания и се хваща да развие идеята в проект. Ако не успее, губи посетия капитал. Но завърши ли проекта с нужните разрешения, концесии, чертежи, планове, модели, спонсорът набира акционерен капитал, като продава част от акциите от проектната компания на партньори - акционери в проекта (equity partners). Продажбата става с



частен пласмент,



обикновено предварително уговорен с интересуващи се от проекта инвеститори, които предпочитат да влагат пари в готов вече проект с ясни параметри. Публично предлагане на акции е невъзможно, защото инвестицията тепърва почва, обект все още няма. Макар вече точно сметнат, рискът още е висок, надзорният орган не би посмял да потвърди проспект за публична продажба. С тази първа продажба спонсорът си връща капитала семе с печалба от десетки пъти (хиляди проценти!), а собственият капитал на проектната компания се вдига на 15 до 25% от пълната стойност на проекта, колкото да се осигури нужният буфер за



заемно финансиране



(leveraged finance) от банкови заеми (често синдикирано от група банки), лизинг на оборудване, експортно финансиране, отсрочено плащане на доставчици, авансови плащания от купувачи, ползват се всички достъпни форми на кредита. Чак като завърши строителството и готовият обект почне работа, рискът пада до поносимо за публиката ниво, та да се приеме проспект и да се пуснат акции на пазара чрез първоначално публично предлагане (ППП). Курсът им скача няколко пъти. Но ППП не е единствен вариант партньорите акционери да поделят собствеността и да получат стартовата си печалба. Проектното финансиране не можем да съберем в стотина реда. За неговите непознати възможности още ще говорим.