Никой не обича да плаща данъци, особено ако те са прекалено високи. Богатите хора не са изключение, при това те имат повече възможности да се скатаят. Едно от предимствата на богатството винаги е било високата мобилност. Състоятелният човек, който не е съгласен с данъчната политика на правителството, може да потърси пристан в държава, където данъчното бреме не е толкова тежко. Въпреки това преуспяващите граждани рядко са напускали страната си - само в случай, когато към високите данъци се добавяли други проблеми, например политически репресии или рязко влошаване на икономическата конюнктура. Такава закономерност се наблюдава във всички времена.

В средните векове богатите били разделени на две групи - феодали, които са владеели земя, и търговско-лихварската върхушка, който се е занимавала със стоково-парични операции. За феодала емиграцията е била практически невъзможна, защото отказът от поданство обикновено е означавал конфискация на имущество. Далеч по-лесно е било на търговците - да понесеш сандък със злато не е било толкова трудно. В средновековна Европа най-тежкото данъчно бреме се падало на еврейските търговци и най-често те се премествали от една държава в друга.

Данъчната тежест върху еврейските общини е била компенсирана с уникални условия за бизнес - само на евреите е било разрешено да се занимават с лихварство. Нещо повече, данъчното разпределение вътре в общината се намирало в ръцете на лидерите или на най-влиятелните и богати членове, което е създавало широки възможности за укриване на данъци. Евреите обаче не само се примирявали с това положение, но и били доволни. Според легендата багдадският халиф решил веднъж да отмени специалните данъци, с които била облагана еврейската община, но най-богатите й представители го разубедили. Най-влиятелният лихвар на Багдад казал на халифа, че чрез данъците си евреите плащат за своята безопасност, защото в противен случай ще бъдат лишени от специалното покровителство на мюсюлманския владетел.

Богатите евреи са бягали от страната си само когато властта е започвала да злоупотребява с данъците. Например през XIII век английският крал Джон поискал от еврейския богаташ Ейбрахъм от Бристъл да плати като данък 80 000 унции сребро. Ейбрахъм не искал да плаща и бил арестуван. Всеки ден палачът му избивал по един зъб и след седем дни евреят се съгласил. Платеният данък разорил търговеца и скоро той се самоубил. След този случай еврейските търговци започнали бързо да напускат Англия и в крайна сметка се наложило властите да им забранят да излизат от страната.

Ако високите данъци са били компенсирани от



лична безопасност и добри делови перспективи,



богатите търговци са оставали независимо от вероизповеданието им. Като пример може да се посочи Португалия от епохата на Великите географски открития. Това е била страна на големи възможности и тежки данъци, като първото е превишавало второто. През XV век португалските търговци, които са изнасяли и внасяли стоки от Северна Африка, са плащали на хазната 20% от доходите си. През 1943 г. принц Енрике с прякора Мореплавателя, получил монопола върху африканската търговия. Той вдигнал данъка до 25% от печалбата, ако търговците се отправяли в морето със свои кораби. Ако пък са използвали кораби на принца, трябвало да плащат 50%. Търговците обаче били удовлетворени от това положение, защото принцът създал прекрасни условия за развитие на португалската търговия. Той организирал изследователски експедиции, плащал изработването на морските карти, осигурявал достъпни кредити за търговци - с една дума, правил всичко, за да могат печалбите да нарастват по-бързо от данъците. И наистина, печалбата на португалските мореплаватели от едно плаване варирала от 100 до 700%.

Португалската корона постепенно увеличавала данъчната тежест, но покровителството й си струвало внесените данъци. През 1504 г. кралят вдигнал от 5 на 30% данъците върху търговията с Изтока.

Положението започнало да се променя от средата на XVI век. В страната се ширили бюрократизма и корупцията, бюджетният дефицит нараствал, а печалбите от търговията падали. Към 1557 г. дългът на хазната нараснал до 2 млн. крузадо. При това до 80% от разходите отивали за разкошния живот на кралския двор, а не за поддържане на боеспособността на флота или за развитието на производството. Търговците не се радвали да плащат от джоба си за кралските увеселения и най-смелите и предприемчивите тръгнали за Антверпен, а после и в Амстердам. Казала си думата мобилността на еврейските търговци, традиционно първи отпътували те и именно те по-добре се устройвали на новото място. Към края на XVI век в Нидерландия вече живеела богата еврейска общност, която говорела португалски.

Един от първите португалски богаташи, прехвърлили се в Нидерландия, бил Йосиф Наси, правоверен евреин, който до някакъв момент се представял за католик. В средата на XVI в. той създал голяма банка в Антверпен, който тогава бил част от Нидерландия. Наси въртял бизнес с много кралските дворове в Европа, а банката процъфтявала. Наред с това финансистът не харесвал всичко в новата си родина. В онези години Нидерландия принадлежала на император Карл V, който управлявал Германия, Испания с нейните колонии и много други държави във и извън Европа. Императорът имал големи външнополитически амбиции, които трябвало да бъдат плащани със злато и кръв. Златото се осигурявало от постепенно нарастващите данъци, а това засягало интересите на Наси. Освен това Карл V бил ревностен католик, а Наси искал да изповядва вярата на предците си, без да се страхува от преследвания. Накрая банкерът започнал кореспонденция с турския султан Сюлейман I и изтъргувал твърде изгодни условия за емиграцията си. Султанът бу обещал правото свободно да изповядва юдаизма, големи данъчни облекчения и доходни длъжности в двора.

В Истанбул Наси станал доверен финансист на султана и многократно изпълнявал негови дипломатически поръчения. След като доказал своята полезност, той



получил като дар Цикладските острови,



включително Наксос, Андрос, Милос, Сарос и Санторини. За правото да владее островите банкерът плащал в османската хазна 14 000 дуката годишно, което не било твърде голяма сума. Селим II (синът на Сюлейман I) му предоставил събиранията на митата от вина, внасяни през Черно море, което донасяло немалък доход. Султанът предоставял на любимеца си всичко, каквото той поискал. През 1569 г. Наси се оплакал на владетеля от френския крал, който не искал да си плаща за услугите, и султанът разрешил на банкера да завземе френските кораби, пуснали котва в турските пристанища. Част от дълга била погасена, въпреки големия международен скандал. Йосиф Наси умрял през 1579 г. като един от най-богатите хора в Османската империя, а може би и в света.

През XIX век не е имало кой знай какви промени. Богатите хора твърде рядко напускали родните страни, а ако емигрирали, то е било не защото са искали да избегнат данъците, а защото новата родина им обещавал нови перспективи. Притегателният център за такива хора оставал Лондон, въпреки че други европейски столици също привличали предприемчивите хора. Впрочем богатите хора далеч



не винаги сменяли поданството, след като са сменяли държавата



Промените започнаха през XX век. Първата световна война разтърси финансовите системи на европейските страни. Политическите режими се лишиха от предишната стабилност и във въздуха замириса къде на социалистическа революция, къде на фашистка диктатура. През 20-те и 30-те години все повече добре осигурени семейства се изселваха от Европа към САЩ. Едните бягаха от икономическите проблеми, други - от преследванията на нацистите, като за данъците се мислеше накрая.

По това време в света се оформяха първите системи на офшорните зони, които позволяват да се пестят пари, без да се сменя гражданството. Това започна още в края на XIX век, когато губернаторът на американския щат Ню Джърси Леон Абът измисли нов начин да попълва местната хазна. Местните власти максимално опростили процедурата за регистрация на компаниите и намалили корпоративния данък, след което на територията на щата започнали един след друг да се откриват офиси на различните компании. Тази схема скоро била копирана от щата Делауер, а през 1920 година същото стори и един от най-бедните швейцарски кантони - Цуг.

С времето възможностите за оптимизация на данъците ставали все повече. През 1929 г. британски съд взе решение, което става прецедент. Съдиите признават, че компания, която е регистрирана във Великобритания, но не извършва дейности на нейна територия, не е длъжна да плаща данъци в британската хазна.Това решение касаело и колониите. Ако зараждащите се офшорни зони помагаха за избягване на плащането на корпоративните данъци, то физическите лица можеха доста се спестят като се възползват от услугите на банките в Швейцария. През 1934 г. страната прие закон за банковата тайна, според който банките трябва да крият информацията за вложителите в тях дори от швейцарската държава.

След войната много бивши колонии, както и територии, останали под властта на европейските правителства, се превърнаха в офшорки. Тяхната дейност позволяваше на богатите хора да спестяват от данъци, без да се отказват от гражданството си. В Холандия и нейните колонии например творческите хонорари се облагат с нулев данък. Членовете на известната британска рок група "Ролинг Стоунс" се измъкнаха от британските данъчни, след като регистрираха на Кюрасао компания, която притежава правата на тяхната интелектуална собственост. Тази схема помага на Мик Джагър и на неговите приятели да спестят над 340 милиона евро. Същото направи и борецът срещу бедността и несправедливостта Боно от групата U2. Когато през 2006 г. в родната му Ирландия бе въведен данък върху хонорарите в размер на 12.5%, той веднага създаде подобна компания на холандска земя.

И все пак на богатите хора, които искат да избегнат плащането на високи данъци, понякога им се налага да се отказват от гражданството си, особено на американците. Причина за това е, че в САЩ съществува от дълго време уникална система за взимане на данъци. Не напразно в страната е популярна поговорката - "Единствените сигурни неща в живота са смъртта и данъците". Американците плащат на своето правителство дори ако живеят извън страната и бизнесът им не е на територията на САЩ. По този начин Америка взима данък за самото право някой да има американско гражданство, докато в другите страни се плаща само ако даден човек живее и работи на територията на дадена държава. За това, ако някой американец съвсем не иска да плаща данъци, той е принуден да се откаже в крайна сметка от гражданството си.

Един от първите милионери, които се решиха на подобна крачка, е Ърл Тапер, който навремето е пример за образцов американец. През 1920 г. Тапер е собственик на малко бизнес предприятие, но се разорява по време на Голямата депресия. След това той започва работа в химическия завод на концерна DuPont, където научава как се произвежда пластмаса. По време на експерименти с отпадъци, които се получавали при производството, той изобретява пластмасовите съдове. Тези чинии, чаши и различни видове кутии не се чупят, но пропускат влага, лесно се чистят и най-вече са евтини. Предприемачът нарича своите продукти Таперуер и през 1938 г. основава компанията си Tupperware Plastic. Малко след това неговата продукция залива цяла Америка. По време на Втората световна война Тапер получава големи правителствени поръчки не само за пластмасови съдове, но и за газови маски от пластмаса. Но истинският разцвет на фирмата настъпва след края на войната, когато през 1948 г. в компанията дошла да работи Брауни Уайс. Тя предложила съдовете да се продават директно на американските семейства по време на специални презентации и пикници, на които всеки желаещ можел да се увери в качеството на пластмасовите изделия.

Към края на 50-те години Ърл Тапер разбрал, че може заслужено да се пенсионира. Той мечтаел да продаде компанията си и с парите



да си купи малък остров край Коста Рика



Но Тапер въобще не бил възхитен от перспективата до края на дните си да плаща данъци в страна, от която той смятал да си замине. През 1958 г. все пак решил да започне нов живот. Милионерът уволнил Брауни Уайс, продал компанията си за 16 милиона долара, развел се със съпругата си и купил така бленувания остров. За да избегне американските данъци, той станал гражданин на Коста Рика и заживял щастливо на острова си.

Тапер е изключение от правилото, защото решава да се откаже от гражданство, за да се оттегли да изживее на спокойствие старините си. По-често обаче богатите, които се отказват от гражданство, търсят благоприятни условия за бизнеса си. Така постъпва например един от най-големите финансисти на ХХ век Джон Темпълтън, който се отказва от американско гражданство през 1968 г.

Той започва кариерата си на Уолстрийт през 1939 г. с купуването на акции на американски компании, чиято стойност заради Втората световна война пада под 1 долар за акция. Войната обаче стимулира икономиката на САЩ и повишава цените на тези акции, така че в следващите години Темпълтън се позлатява. След войната той е един от първите инвеститори, рискувал да вложи в японската икономика, както и да използва международните взаимни фондове. Темпълтън е признат за истински борсов гений, и то напълно основателно. През 1954 г. например един клиент му поверява 65 000 долара, 40 г. по-късно състоянието му вече достига 37 млн. долара.

Такъв блестящ финансист просто не може да пропусне възможностите, откриващи се в света на офшорните зони. Отказвайки се от американско гражданство, Темпълтън не само икономисва 100 млн. долара от данъци, когато продава един от инвестиционните си фондове, но и пренася дейността си изцяло на Бахамските острови. Той става бахамски гражданин и поданик на британската корона. Накрая дори получава рицарско звание от английската кралица. Всъщност той е привлечен не толкова от рицарството, а от факта, че



на Бахамските острови не е имало и няма подоходен данък



Допълнителен мотив за смяна на гражданството се появява след кризата от 2008 г. и по-специално, след като започват проблемите в еврозоната. Американският президент Обама, френският президент Оланд и много други държавници заговориха, че богатите са длъжни да помогнат на страните си да погасят дълговете си, които нарастнаха лавинообразно, когато правителствата се заеха да спасяват световната финансова система от неизбежния крах. Някои богаташи се отнасят към тази идея с разбиране, поне на думи. Други обаче са категорично против.

Сред преуспяващите предприемачи, готови да гласуват и с краката си срещу "данък богатство", е един от съоснователите на най-голямата социална мрежа "Фейсбук" - Едуардо Саверин. През 2009 г. младият мултимилионер се пресели в Сингапур, а през 2011 г. замени американското си гражданство със сингапурско. Сингапур отдавна е убежище за милионерите, уморени от подоходните данъци, но случаят Саверин дълбоко възмути американската общественост. Едни казват, че създателят на "Фейсбук" постъпва правилно, като се има предвид, че администрацията на Обама тика страната към данъчен тупик. Други обаче обвиняват Саверин в черна неблагодарност. Работата е там, че Саверин е роден в Бразилия и юношеството му преминава във времето, когато в страната цари бандитски рай. Баща му е достатъчно богат бизнесмен и един ден научава, че името на сина му е в списъка на потенциалните мишени за похищение на бандити, които се изхранват с откупи от отвличания. За да избяга от този проблем, семейството заминава за САЩ, където Едуардо завършва образованието си и се запознава с Марк Цукърбърг и другите бъдещи съоснователи на социалната мрежа. Критиците упрекват Саверин, че отказва в труден момент помощ на страната, която спасява живота му от бразилските бандити.

Така или иначе, старите закономерности остават в сила. Богатите търпят тежкото данъчно бреме до момента, в който виждат перспектива за бизнеса си и имат възможност да покрият на сянка част от доходите си. Но когато тези възможности бъдат прекратени, състоятелните и предприемчиви граждани на дадена страна започват да си търсят нова родина. Ударът по офшорките, повишението на данъците и смътните перспективи пред икономическия растеж създават мигновено ситуация, при която у богатите хора се поражда желание за промяна на местожителството.