Наскоро Либия отбеляза една година от ликвидирането на диктатора Муамар Кадафи и окончателното рухване на режима му. Какво се промени оттогава в страната, а също в съседен Египет - две държави, които са с по-голяма геополитическа тежест от Тунис, откъдето всъщност тръгна Арабската пролет?

Година след края на "епохата Кадафи" Либия вече има правителство. Формирането му обаче показва колко хаотично и дори истерично се изгражда новата либийска държавност. Правителството трябваше да бъде утвърдено на 30 октомври от Всеобщия национален конгрес (ВНК), който изпълнява функциите на парламент. Избраният преди това за премиер Али Зейдан е представил 30-членно правителство с поравно представени ислямисти и либерали. Въпреки това същия ден около 100 души, недоволни от проектокабинета, безпрепятствено нахлули в заседателната зала и по същество провалили гласуването. На следващия ден правителството наистина бе избрано, макар че и тогава демонстранти пак се опитали да нахлуят в сградата, но този път безуспешно.

Това обаче не бе първият опит за сформиране на правителство. Преди Али Зейдан парламентът бе избрал за премиер Мустафа Шагур - през септември. На два пъти той представи варианти за правителство, но и двата пъти те бяха отхвърлени. В резултат прясно избраният премиер трябваше да си подаде оставката. Фактически Либия загуби близо два месеца (септември-октомври), докато избере премиер. Преходният национален съвет (ПНС) от времето на гражданския конфликт слезе от политическата сцена 9 месеца след смъртта на Кадафи - през август, когато властта бе поета от ВНК, избран пък месец преди това. Конгресът трябва да изработи нова конституция, след което в страната ще се проведат президентски и парламентарни избори. Ако това отнеме година, Либия горе-долу ще върви в крак с историческия график, ако обаче за това й трябват две или повече години, тя определено ще изостане от него.



На първо място в програмата на Али Зейдан



е установяването на контрол върху многобройните въоръжени групировки на бившите въстаници, които имат значително влияние в отделни райони на страната. Това обаче е свързано с тяхното разоръжаване. Известно е, че диктаторът е бил един от най-големите купувачи на съвременни оръжие. "Смятам, че по-голямата част от оръжията не са в ръцете на правителството", твърди пред сп. "Тайм" един от лидерите на революция Али Тархуни, който бе нещо като финансов министър в ПНС. В страната фактически не са спрели въоръжените стълкновения. "Това, което тревожи либийските власти, е, че въоръжените групировки вътре в страната притежават толкова огромни количества оръжие, че с него могат да водят няколко войни", добавя списанието. Либия е и племенна държава и утре отделни племена (или региони) може да се вдигнат на бунт и да искат отцепване, ако примерно не харесат едни или други положения в бъдещата конституция.

Друг голям проблем пред Либия е държавното й устройство. В края на миналата седмица в Бенгази, люлката на либийската революция, имаше демонстрация на федералисти. Това са привърженици на идеята за федерална Либия и на конституцията от 1951 г., когато Либия е била разделена на три автономни области - Киренайка, Триполитания и Фезан. Заемаща почти половината от либийската територия, Киренайка всъщност е петролът на страната. И населението й заговори открито за федерация след падането на Кадафи, който пък бе от Триполитания и по тази причина недолюбваше хората от източната област. Сега обаче те искат Бенгази да стане икономическата столица на страната, в която да се намират важни институции като централната банка, министерството на петрола и други. Въпросът за унитарна държава или федерация трябва да бъде решен от конституцията, но това няма да бъде никак лесно.



Това е лесно възпламеним проблем,



който може да проточи преходния период и Либия да излезе извън всякакви графици за конструиране на новата й държавност. Именно затова впрочем е важно разоръжаването на бившите бунтовници.

В съседен Египет Арабската пролет е отишла по-далеч. Страната премина по-плавно и по-безболезнено от Либия към поставторитарната държава, която вече е "сглобена" и работи. Египет избра парламент, президент, има си и правителство, по един цивилизован начин отстрани военните от управлението, готов е и с проекта за конституция. Но зад тези привидно положителни факти се налагат и обезпокоителни тенденции, които карат някои политолози на Запад да се съмняват изобщо в Арабската пролет. Либералите претърпяха поражение на парламентарните избори, които бяха спечелени от ислямистките сили - Партията на свободата и справедливостта (всъщност партията на организацията "Мюсюлмански братя") и партията на салафитите. Президентът Мохамед Морси е "мюсюлмански брат".

Що се отнася до проекта за конституция, "Гардиън" коментира, че документът не е успял да намери баланса между светските либерални и консервативните религиозни сили - в полза на вторите. В него например се казва, че "държавата ще направи всичко за "насърчаването на равенството между жените и мъжете", че ще помага на жените "да намерят баланса между семейните задължения и работата им в обществото". Но при условие, че няма да се премахват решенията на ислямския закон, а жените "се подчиняват на техните съпрузи или бащи и приемат второстепенния си религиозен статут". В проекта се говори и за равни условия за всички, независимо от пол, раса или вяра - и признаване на личната свобода като "естествено право". Гарантира се и свободата на мисълта и словото, журналистите ще могат свободно да прилагат професията си. Но както отбелязва британско издание, "за съжаление много от това, което дава, конституцията бързо отменя". Член 2 например постановява,



че ислямът е "държавна религия",



а принципите на шариата са основен източник на законодателството. В конституцията има и положения, които са предпоставка за превръщането на страната в теократична държава като Саудитска Арабия. Впрочем едва ли и бъдещата конституция на Либия ще бъде много по-различна.

Египет обаче не е обикновена арабска държава, а възлов играч в близкоизточния конфликт. При Хосни Мубарак страната се стремеше да сдържа крайните арабски тенденции срещу Израел, а САЩ я третираха като съюзник, заради което я възнаграждаваха с помощ от 1.5 млрд. долара годишно. Какво стана обаче след Арабската пролет? Върховният наставник на "Братята мюсюлмани" Мохамед Бади призова неотдавна за свещена война за освобождението на Ерусалим от Израел. Египет разреши на радикалното палестинско движение "Хамаз" да открие свое представителство в Кайро, а президентът Мохамед Морси вече се срещна с неговия лидер Исмаил Хания - нещо, което Мубарак не е правил в качеството си на президент. Фактически Морси е предпочел лидер на една фундаменталистка антиизраелска формация пред Барак Обама, с когото още не се е срещал. Показателно е също, че той е направил посещения в Китай, Саудитска Арабия и Иран, но не и в САЩ. Всичко това говори за приоритети.

А вялата критика на Морси спрямо антиамериканските протести в Египет по повод снимания в САЩ филм "Невинността на мюсюлманите", в който се критикува пророкът Мохамед, показва, че той "би искал да отслаби връзките с Америка", както отбеляза "Крисчън сайънс монитър".

Морси иска и поправка на Кемпдейвидския договор от 1979 г., който забранява на Египет да държи войска на Синайския полуостров. Вярно, че това се иска, за да се разбият действащите там терористи. Но Израел определено ще се чувства заплашен, ако пред вратата му стои армия на държава, която може потенциално да стане враждебна спрямо него. Неслучайно Амос Гилад, помощникът на израелския военен министър Ехуд Барак, заяви, че не вижда перспективи за диалог между Морси и израелските лидери, защото "Мюсюлманските братя" настояват за създаването на мюсюлмански халифат и отричат правото на Израел да съществува. "Според информация, с която разполагам, именно Египет се превръща в негласна база на "Ал Кайда", твърди пред "Гласът на Америка" Ариел Коен, водещ политолог от фонда "Херитидж". Той всъщност прави доста мрачна равносметка от Арабската пролет, която според него е засилила радикалния ислямизъм в региона. "Както неведнъж съм писал, днес Вашингтон не е готов да признае, че подкрепата за Арабската пролет е била погрешна политика, както и преждевременният отказ от подкрепата за близкоизточните ръководители, с които САЩ в продължение на много години имаха почти съюзнически отношения".

Показателна е и промяната в нагласите на американската общественост. Според изследване на Pew Research Center for the People & the Press 54% от американците смятат, че за Близкия изток са необходими по-стабилни, макар и по-малко демократични правителства, докато 30% искат демократични, макар и по-малко стабилни правителства. А в началото на Арабската пролет показателите бяха други - 52% спрямо 37 на сто.