Изпълниха се пет години от онзи 9 октомври 2007 г., който отбеляза предкризисния връх - денят, от който започна съвременният кризисен цикъл, сравняван по мащаби на промяната и по дълбочина на срива единствено с Великата депресия. Скоро ще станат 4 четири години от март 2009 г., когато финансовите пазари стигнаха и и прекрачиха дъното на рецесията. Тогава стигнахме до най-ниската пазарна капитализация на всички борси. От дъното нататък броим годините на най-тягостната фаза в цикъла - депресията. Депресивната икономика е вяла и нестабилна. Разпадът е спрял, но възстановяване на стопанството, растеж, който да компенсира рецесията, все още няма. Такава е световната конюнктура вече 4 лета. Знае се, че Великата депресия, последвала кризата през 1929-1933 г., трае 6 години - от август 1933 г. до есента на 1939 г., дори 7 и 8 г. в периферните страни, където предвоенен подем се усеща едва от 1941 г. Навлизайки в сегашната депресия, очаквахме, че светът ще я преодолее за не повече от 3 до 4 години. Защо?



Днешната икономика е по-динамична,



скоростта на всички процеси е далеч по-висока в сравнение с 30-те години на ХХ век. За да стигнем от една точка на света, до всяка друга губим ден-два, а не седмици. В пъти по-бързо се транспортират стоките, паричните преводи стават в реално време, вестите стигат до получателя за секунди. Инвестиционният цикъл, времето за което се амортизира изцяло и се подменя производственото оборудване, се е съкратил поне наполовина. Нарасналата скорост на обмена би следвало да доведе до скъсяване и на икономическия цикъл, и на отделните му фази. И наистина, рецесията в съвременния кризисен цикъл продължи по-малко от година - 3 до 4 пъти по-кратко от рецесията през 1929-1933 г. С тази, в пъти по-висока, скорост би следвало световната икономика вече да се е преструктурирала и да излиза от депресията.



Защо не излизаме от депресията?



Това е един въпрос, на който икономическата наука отдавна дължи отговор, но за жалост не е в състояние да го даде. И не личи никой от най-видните днес икономисти да работи задълбочено по него. По-просто е да се отрече теорията за икономическите цикли, да се пренебрегнат аномалиите на стопанската динамика и така да се скрием от въпроса кога ще настъпи дългоочакваният поврат към новата фаза на устойчив растеж. Продължаващата свръх очакванията дълго депресия се корени в разпада на икономическия модел на "държавата на благоденствието", наложен от 60-те години на ХХ в. и изчерпан до края на второто хилядолетие. Идеите за модерната благоденстваща държава се крепят на утопията



"икономиката на потреблението",



според която наред с фискалното преразпределение на доходите, държавата може да създава ново потребление чрез раздути държавни разходи, финансирани със заеми. Теоретична основа е идеята на лорд Кейнс за акселератор на държавните разходи. Наистина е възможно днешното поколение да вземе заем от утрешното и да потребява повече, отколкото е произвело. Но само като натовари наследниците си с дълга да платят утре с лихвите за онова, което днес потребяваме, без да изработим. Докога? Дълго време следовниците на икономиката на потреблението твърдяха, че кредитното преразпределение няма предел, защото държавата винаги ще има възможност да отлага падежите (shifting maturities). Т.е. да рефинансира старите заеми с нови, все по-големи, та да покрият не само старите главници, но и лихвите по тях, а и новите бюджетни дефицити, с които се финансира раздутото потребление. Една поука от съвременната депресия бе откритието, че



държавният дълг има предели



Оказа се, че тези предели са отдавна надминати в няколко ключови държави и в Европейския съюз като цяло. И точно сега, когато според изпитаните рецепти на "икономиката на потреблението" държавите трябва да надуят потреблението чрез социални разходи за подкрепа на новите безработни и за всички губещи, които депресията отхвърли като "излишно население", се налага държавите "да стягат колана". Засега



строгите мерки остават на книга,



прословутото затягане на фискалната дисциплина (austerity) дори във фактически фалирали страни, например Гърция и Испания, се разбира като удържане на дефицита до леко намалени размери. Всички държави продължават да трупат нов дълг. Декапитализирани са пенсионните фондове в цяла Европа, здравните осигуровки не покриват растящите разходи. Така не може да продължи. Ще се наложи да бъдат балансирани бюджетите на всички държави, а бюджетът на ЕС да бъде свит. Краят на "благоденствието" ще настъпи, когато кредитът стане недостъпен, а балансирането на разходите - и на държавните, и на домакинските бюджети, стане неизбежно. Преходът от "благоденствие" към твърдо балансиране ще е много болезнен, защото наложи насила намаление на доходите (заплати, пенсии, помощи), сиреч на потреблението в практически всички благоденстващи днес страни. Утре ще се наложи всеки да отделя от по-постния си залък, за да плаща за вчерашното "благоденствие". Всичко това само ще потиска икономическия растеж, ще създава депресия. Но като всяка илюзия е "благоденствието" взето назаем от бъдещите поколения си има край. Той е болезнен.