"През 2010 г. се извърши чернодробна трансплантация на 32-годишен мой близък. Скоро след това той почина. Така и не разбрахме какво точно се е случило, понеже отказаха да ни дадат епикриза. Секретарката на клиниката ни отпрати с думите, че на починали хора епикризи не издават. При всичките му престои в болница не бяхме информирани предварително за нито една от интервенциите, които му бяха правени, нито пък са искали съгласието на пациента и близките му. Не ни информираха и за това, че му търсят спешно донор, напротив - уверяваха ни, че всичко е наред, че черният му дроб работи добре. Писмо от агенцията по трансплантации получихме след смъртта му. На въпроса към лекаря защо не са ни информирали за състоянието му, той отговори: "Вие не знаехте ли, че е с цироза и е обречен?" В резултат на неочакваната му смърт двама от близките му бяха приети в психиатрична клиника с тежко разстройство от изживения шок. Така лекарите застрашиха още два човешки живота."

Тази читателска история, разказана в интернет форум, илюстрира погазването на правата на пациентите. Според юристи обаче множество проблеми могат да бъдат разрешени с промяна на закона, която да позволи на пациентите да си търсят правата, както и да се осъществява контрол върху лекарите. Проблемът идва от това, че законите пропускат по-специалните казуси и това се позволява да се пренебрегва волята на болните. Конкретни решения за някои специфични случаите в лекарската практика биха могли да бъдат дадени в законите за здравето, за трансплантацията и за лекарствените продукти в хуманната медицина. Ето кои са най-често срещаните казуси, в които волята на пациента се нарушава, според д-р Стоян Ставру - преподавател по гражданско и семейно право в СУ "Св. Климент Охридски" и медицинско право в Нов български университет.



1. Липса на здравно пълномощно

Към днешна дата е невъзможно, но си представете, че докато сте здрави, можете да упълномощите свой приятел, който да взема решения вместо вас, ако настъпи момент, в който няма да сте в състояние сами да го направите. Особено ако не искате роднините ви да вземат тези решения. Според експертите причината здравното пълномощно да не е предвидено в закона е страхът от евентуална злоупотреба с него. Въпреки това идеята не е лоша, тъй като това е начин волята на пациента да бъде изразена от човек, на когото той има доверие, и следователно - зачетена от лечебното заведение.



2. Кой е по-важен - бременната или плодът

Бременна жена получава увреждане и се налага лечение, което може да увреди плода. Законът задължава лекарите предварително да я уведомят за опасностите, които лечението крие за нероденото бебе, и тя да вземе решение как да се процедира. От юридическа гледна точка тя е единственият пациент по време на бременността, което значи, че целта на лекарите е тя да бъде спасена. За евентуални увреждания на детето, за които бременната жена не е била информирана, отговорността обаче се поема от съответния лекар и лечебното заведение. Юридическа отговорност се носи винаги при лекарска грешка независимо от даденото информирано съгласие.



3. Болният не иска да се лекува

Случва се болен от рак да заяви, че не желае лечение и иска да умре. Роднините му обаче настояват да се лекува. Ако лечението е животоспасяващо, пациентът ще бъде лекуван. Това може да бъде наложено и от ръководителя на лечебното заведение. Юристите посочват казуса като често срещано нарушение на волята на пациента. Той би трябвало да има право да се разпорежда с живота си.



4. Бъдещ донор или пациент за спасяване

За да бъде успешна една трансплантация, трябва да се действа светкавично - забавянето повече от 10 минути се оказва прекалено дълго и би довело до загуба на органите. Мерките за съхраняването им се предприемат веднага след установяване на мозъчна смърт. Най-голямото опасение на пациентите и техните роднини обаче е, че може да се даде приоритет на задачата по съхраняване на органите за трансплантация пред усилията за спасяване на живота му. Той ще размие границата на смъртта и може да засегне личната неприкосновеност на пациента.

Сходен е случаят, в който пациентът от продължително време се намира в безсъзнание, при което функциите на сърцето и белите дробове се изпълняват от апарат. Не е настъпила обаче нито сърдечна, нито мозъчна смърт. Поддържането на живота му на практика зависи от волята на неговите роднини и от оставените предварително предписания от самия него. В закона липсва разпоредба, която да овластява роднините да вземат подобни решения. Но де факто лечебните заведения процедират по този начин. Проблемът тук е, че към извършване на донорството може да се пристъпва преди окончателно да е установена смъртта на пациента. В този случай ще е налице "овеществяване" на пациента и превръщането му в източник на органи, в медицински ресурс. Това би могло да стимулира лекарите да не се борят за живота на пациента, а за жизнеспособността на неговите органи.

В българския закон е възприет принципът, че пациентът става донор, освен ако не е посочил изрично, че не желае да бъде. В такъв случай нежеланието му трябва да се изрази пред личния лекар и да се впише в регистър, който се проверява след смъртта му.