(Продължение от миналия четвъртък)



Ако времето на издигането на Българската църква от архиепископия в патриаршия остава не докрай изяснено, то понижаването на охридските български патриарси отново в архиепископи е съвсем точно - в края на 1018 г. или в началото на 1019 г. Общото между двете събития е също ясно, те са следствие от волята на светската власт, на владетелите на България и Византия, а самата Българска църква, доволна или не, няма никакво влияние върху тези процеси.

Понижаването на охридските български патриарси до архиепископи на "цяла България" и "пастири на българите" става веднага след завладяването на България от император Василий II. С подходящия тържествен тон (вж. Извори) това е отбелязано в едно от повеленията на императора. На същото място императорът е пропуснал, сигурно съвсем неволно, да спомене, че понижаването на българския патриарх в обикновен архиепископ е съвсем неканонично и без каквито и да е основания. Това ще да е само един от стотиците примери за пълна подчиненост на църквата. В отношенията й със светската власт тя си остава едно държавно министерство на култа и всякакви спомени за така нареченото "съглашение" (гр. symphonia) от Юстинианово време си остава само на книга винаги, когато държавата реши нещо друго, както често се уверяваме, четейки изворите. Както ще се покаже по-долу, от "съглашението" църквата, в частност Българската църква, се възползва само когато държавната власт е достатъчно слаба, за да й го позволи.

Една загадка точно от това време остава все още не докрай разгадана. Летописецът Йоан Скилица ни е оставил разказ за края на Първото българско царство, в което последният български патриарх е назован Давид, със седалище в Охрид. В същото време други извори ни осведомяват, че последният български патриарх от XI в. се казва Йоан (Дебърски). Само две са съществуващите възможности в тоя случай. Първата ни принуждава да се съгласим с епископ Михаил Дебърски, който прави множество приписки към "История" на Йоан Скилица през XIII в. и поправя името на последния патриарх на Йоан. Така ще приемем, че Скилица, когото много тачим като доста верен исторически извор, просто е сбъркал.

Втората възможност, мисля си, че тя е по-близо до истината - между пролетта на 1018 г., от когато е последното споменаване на патриарх Давид, и началото на 1019 г., когато е издадено повелението на император Василий II, ще да е имало избор на нов патриарх на мястото на Давид. При този избор за нов български патриарх, със седалище в Охрид, ще да е избран именно игуменът на дебърската обител "Св. Богородица" инока Йоан. Точно него в началото на 1019 г. императорът понижава до обикновен архиепископ, него знаем до смъртта му през 1037 г. като пръв охридски архиепископ на "цяла България" (С. Пириватрич, 1997, 2004).

Съвсем сигурно е, че първите Асеневци са сурови владетели, а и как иначе може да се срази имперската власт на Балканите. Сестреникът им цар Борил (1207-1218) провежда църковен събор през 1211 г., на който българският архиепископ и примас Василий (1186-1227(?) даже не присъствал, съборът е открит и ръководен лично от царя. Отсъствието на архиепископ Василий от църковен събор поради несъгласието му с антиуниатската политика на цар Борил ще да е още едно крупно доказателство за мястото на църквата в българското Средновековие.

Малките църковни бунтове, действителни или изиграни с подходяща режисура, само потвърждават главния извод, в това не може да има никакво съмнение. Особено във времето на по-слаба царска власт църковниците винаги правят опит да си припомнят за старото "съглашение" между църквата и държавата. Винаги, когато църквата се опитва да показва сила в отношенията си с държавата, това е за кратко.

Търновският патриарх Йоаким (80-те години на XIII в.-начало на XIV в.) бил крайно несъгласен с втория брак на цар Георги Тертер Стари (1280-1292) и останал на това си мнение докрай. Царят имал твърдото намерение да сключи втори брак с Мария, сестрата на злополучния цар Иван Мицо Асен (1279-1280). Понеже църквата не гледа с добро око на повторните бракове, дори на втория, когото оправдава само "по необходимост", патриархът отказал да признае втория царски брак и по същия повод наложил на Георги Тертер Стари църковно запрешение, включително забрана за влизане в църква. Тази криза продължила около или малко повече от година, чак до 1282 г., когато царят се признал за победен и върнал първата си съпруга.

При подобен случай половин век по рано цар Иван Асен Велики (1218-1241) успял да обуздае църковниците, когато те се противопоставили на третия му брак с Ирина Комнина. Църквата приема третия брак за "разюздан блуд", но в случая било налично и кръвосмешение - Мануил, чичото на Ирина, бил вече женен за една от дъщерите на цар Иван Асен Велики. Въпреки това могъщ владетел като петия цар от Второто българско царство очевидно с лекота ще да се е справил с църковните забрани.

И в други случаи българските или византийските патриарси успяват за кратко да се наложат над светската власт. От едно писмо на цариградския патриарх Матей (1397-1410) до християните в Анхиало (днешното Поморие) става ясно, че византийският император Мануил II (1391-1425) поне до 1410 г. не се намесва по никакъв начин в избирането и назначаването на епископите (А. П. Лебедев, 1902), което смята за църковна работа. След патриарх Матей обаче всички цариградски патриарси са на пряко подчинение на светската власт - било то византийски императори или османски султани.



* * *



От създаването на Българската екзархия (1870 г.) та чак до наши дни нищо в отношенията между Българската църква и държавата не се променя, очевидно нямаме основание и да смятаме, че ще се промени. Но това е друга тема.

В друга форма, но по същество съвсем същото, е състоянието и на Западната църква, която съчетава умело държавната и божията власт след създаването на Папската държава през 755 г., а даже и доста преди това. В голямата част от Средновековието римските папи са повече владетели на неголяма, но силна държава. Това също е друга тема.

Историята има силни прогностични възможности, само един може да е изводът от преглед на историята на Българската църква. Както през цялото си 1142-годишно съществуване, така и днес светската власт ще намери правилните властови лостове, за да не изпусне командването на тази организация. Силните на деня в днешната ни държава ще сложат на патриаршеския престол точно този, когото сметнат за най-изгоден и никой друг. И това ще им бъде не по-трудно от смяната на някой важен министър. Българската църква ще продължи да се държи плътно до полите на властта. Така със сигурност ще й е по-удобно.



Извори

„Много и големи са добрините, с които человеколюбивият бог е дарявал през различни времена нашето царство; има обаче една, която надминава всички други, тя е присъединяването на българската държава към ромейската под един ярем.
Вследствие на това ние утвърдихме благочестивейшия инок Йоан да бъде архиепископ на България и да управлява съответните дела на [Охридската] архиепископия . . .”
Из повеление на византийския император Василий II, 1019 г.

„. . . Йоан [Дебърски], нашият господин архиепископ, който е бил патриарх на българската земя . . .”
Из Житие на св. Антоний, сръбски препис, XIV в. Текстът се отнася до поръчителя на житието

„Не преди много време българската власт, като завладя и нашата такава, постави навсякъде в църквите от тоя край [днешната област Македония] и архиереи от българска народност, понеже от бившите в тях свещенослужители едни предпочетоха поради промяна на власттта да се преселят другаде, за да се спасят, а други бяха вече измрели. Тези български архиереи ръкоположиха по време на своето служене мнозина в чин дякони, поддякони и свещеници . . .”
Из писмо на охридския архиепископ Димитър Хоматиан до Педиадит, митрополит на Корфу, 1219 г.

„На първия патриарх на богоспасения Царевград Търнов, Йоаким, вечна памет . . .
На преосвещените патриарси Василий, Йоаким и Игнатий вечна памет . . .
На преблажения патриарх и свещеномъченик Макарий вечна памет . . .
На [пре]освещените патриарси Йоаким, Доротей, Роман и Теодосий вечна памет . . .
На преосвещения патриарх Йоаникий вечна памет . . .
На преосвещения патриарх Симеон вечна памет . . .
На преосвещения патриарх Теодосий вечна памет . . .
На преосвещения патриарх Йоаникий вечна памет . . .
На преосвещения патриарх Евтимий вечна памет . . .”
Из Синодик на цар Борил, 1211 г. и сл.

„След това [Тодор] Светослав . . . [се] нахвърли върху зетя си [Чака, женен за сестрата на Тодор Светослав] и като го нападна коварно, предаде го на сигурни стражи. По-късно го удуши в затвора с помощта на еврейски палачи, които с доверие използваше за такива цели. Той хвърли в пропастта [от крепостната стена на Търновград] и тамошния патриарх Йоаким, подозиран отдавна, че иска да го [цар Тодор Светослав (1300-1321] предаде на татарите . . .”
Из „История” на Георги Пахимер (1242-1310)


Свързани текстове:
http://www.segabg.com/article.php?id=623904
http://www.segabg.com/article.php?id=622991
http://www.segabg.com/article.php?issueid=2985§ionid=5&id=0001301