|
| Калин Терзийски |
- "Войник" - това роман за живота като военна тегоба ли е? За живота като нещо, което изкарваш на пост?
- "Войник" е роман за живота като живот. Животът в голямата си част е скучен, объркан и тревожен, а често и мъчителен. Но това въобще не е основание да бъде мразен. "Войник" е роман за израстването на човек от естествената му позиция на жертва на обстоятелствата до Творец на битието. За смущаващата истина, че в света, в природата няма смисъл. Няма смисъл в разбираемия за човека вид. Или още по-право - в желания от човека вид. Именно затова човек е длъжен да създаде тоя смисъл. Или иначе казано - който иска да живее - да живее и да се бори. Който не иска - да си ходи. Но да няма мрънкане. Животът е райска градина за смелите...
- А за страхливите?
- Скотобойна. Адска скотобойна за страхливите.
- Но човек е ту смел, ту страхлив. Пък някои са почти постоянно в страх. Откъде да са смели, ако са природно обратното?
- Тъкмо в такъв въпрос прозира нашето самопоставяне в позицията на пасивни и зависими, на жертви. Ние чакаме нещо - природата или Бог - да ни дадат смелост. Или въобще - някакво хубаво качество. А това никога няма да стане. Смелостта се самопоражда, самоизковава. Тя е самородна. Извира от словото. Човек си казва: Аз ще бъда смел. Той си заповядва това. И става такъв.
- В романа разказвате за армейските си делници преди години. И разсъждавате за армията въобще - нелицеприятно. Армията тъпотия ли е като цяло за вас?
- Като цяло да има една голяма група от млади и много сръчни, силни и здрави хора, които са готови да се притекат на помощ във всяка критична ситуация - това е много разумно, много добре. Но армията като инструмент за потискане на народа - защото тя е винаги такава, дори и в най уж демократичните държави; когато е ръжен в ръцете на богатите и властниците - такава армия е повече от глупост - тя е престъпление. Това може да звучи като комунистически лозунг - но това, че звучи по някакъв начин, не го прави невярно. Силните и имащите власт имат нужда от армия въобще - от репресивен апарат - полиция, жандармерия, държавни сигурности и тям подобни мръсотии. За да държат в подчинение голямото мнозинство от хората. Случвало ли се е гражданин на една държава да спечели каквото и да било (освен някаква фалшива и малоумна гордост, която му е натрапена от пропагандата) от нейното териториално разширение? Не, естествено. Войните са занятие на свръхбогатите. В което те хвърлят като месо в мелачка - на хапки - обикновените хора.
- Щом е така, смятате ли, че армията ще изчезне един ден?
- Ще бъда щастлив да се случи това. Но аз не искам просто да дойде тоя ден. Аз искам всячески да се боря за това той да дойде по-скоро. Хората трябва да бъдат систематично възпитавани в ненасилие и в непоносимост към агресията. Аз се опитвам да правя и това.
- Писателят става ли за възпитател? Изобщо как се става професионален писател?
- Като се пише упорито и с огромна отговорност. Както се ходи по въже над пропаст. Всеки ден се пише и се чете. И най-вече - се живее. Което ще рече - попада се в ситуациите, които предлага животът - а там се наблюдава и се размишлява. Надсмивам се над неживели писатели. Над живели по институти и библиотеки.
- У нас, при свития пазар, възможно ли е човек да живее от писане?
- Аз го правя. Но как - вижте пак горното изречение. Жив съм, но ми коства доста големи усилия. Метафорично казано, естествено. Ако не бях само писател - щях да съм жив с по-малко усилия. Но нямаше да харесвам себе си. Щях да минавам на другия тротоар, когато срещна случайно себе си по "Раковска".
- Да харесваш себе си - това ли е целта на живота? "Войник" и за това ли е?
- "Войник" е роман за израстване на човека до герой на собствения му живот. Но и за разрушаване на клишетата. На догмите. Примерно клишето за мъжеството като войнолюбие, агресивност, мъжкарство...То е едно клише, което прави човека роб. А робът е жертва. Мъжество притежава и най-нежният хомосексуалист, както и най-дребничката жена. Даже те - по-често. Помислете колко повече смелост им трябва на тях!
- Героят ви, тоест вие, застрелва едни сърнички в романа... Застреляхте ли ги наистина, или е измислица? Ако да, защо - за доказване на мъжество ли?
- Застрелях сърните заради това заложено у всеки зверство... за което също се разказва във "Войник". Всеки е звяр дълбоко в себе си. И всъщност борбата на човека е тази: от неовладян и воден от инстинктите си звяр да стане овладян, владеещ себе си човек. И никога да не разкрие зверското в себе си. Но винаги да има едно наум за него. Да има едно наум за съществуващия и дремещ изверг в себе си.
- Вие поддържате широки контакти в мрежата, не ви ли омръзва понякога?
- Не, не ми омръзва. Всъщност - естествено, от време на време ми омръзва. Но не съм дете, което си играе и когато играта му омръзне - вкисва се и се отказва. Както на един миньор не му омръзва да ходи на работа в мината - така и на мен не ми омръзва да популяризирам написаното от мен. Просто си върша работата с упоритостта на смела къртица с бавнобиещо сърце.
- Защо с бавнобиещо, това метафора ли е някаква?
- Не, сърцата на къртиците бият много бавно. Мисля, че те са презрели всяка неувереност. И пълзят непоколебимо напред - към по-дълбоката тъмнина. Или всъщност - към светлината. Приемам всичко, което правя, като част от работата си. А тъй като работата е това, което съм аз, и това, което ме прави такъв, какъвто искам да бъда - тя ми е удоволствие. Само глупакът, слугата иска да се отърве от работата си. Защото не върши това, което е по неговата воля. А се подчинява на чужда воля. Правя нещата по своя воля и това ме прави щастлив. На много от славянските езици между другото воля значи свобода. И също така - желание.
- Имате там един герой Джими - той истински ли е? Отде тази нужда да има конкретен персонаж, силна мъжка дружба?
- Съвсем истински - но все пак - сборен образ от двама или трима мои приятели от казармата. Смятам за несериозно да се пише за неща, за хора, които нямат реален прототип. Защото при съчиняването на образи се получава именно една инфантилна предполагаемост. Стига се до едно твърде глуповато "а какво ли би направил един такъв измислен човек в еди- каква си ситуация?". И става като играта на възрастни при децата - които си въобразяват какво ли би било, ако... При измислянето на герои не може да се постигне никаква сериозна дълбочина.
- Какво е да имаш пряк контакт с читателите?
- Приятно и полезно. Уморително. Всъщност - когато се пише книга (поне според мен), просто се дава началото на един задочен разговор. Но сега - при тия гигантски възможности на комуникацията - разговорът може да продължи съвсем действително, не задочно. Аз съм казал някои неща в книгата си; но много хора биха искали да чуят как бих ги обосновал още по-обстойно или как бих им ги обяснил, ако не ги разбират... или дали бих се отказал от тях при определени обстоятелства... някой би казал, че това лишава литературата от загадъчност - разголва я до кости - на читателя вече не му се налага да си представя и да гадае какво мисли авторът, а просто може да го попита. Да - тоя разговор лишава от нещо. Но дава сто други неща.
- Подзаглавие на книгата е "Упование за обезсърчените"... Как да се утеши българинът, комуто е присъщо чувството за постоянна прецаканост, в ситуацията на перманентна криза?
- Нека погледнем тия народи, които живеят страховито по-зле - близо три милиарда - и въпреки това са винаги усмихнати. И да не сме посмели да си мислим, че те са просто олигофрени, които не знаят кое е хубаво и кое - лошо. Да погледнем индийците или бангладешците. Там на територия колкото България живеят сто и петдесет милиона. И има холера, проказа и вечни наводнения. Но хората твърдят, че са щастливи. И вярват в Бог. Да. Българинът също така и най-важното - трябва да се върне към вярата си.
- Играе ли роля културата в това? Какво е тя всъщност, понякога ми се струва, че е нещо като делва, в която управниците трябва да сипват пари, за да мируват създателите й?
- Културата е необходимост, винаги се появява. Тя е насладата на живота. Това, което е над хляба. Културата е това, което ни се ще, след като вече сме се наяли. Тя е разкош, който се появява в пещерата след успешния лов. Но и често - вместо успешния лов. Човек има нужда от нещо над биологичното си съществуване. И културата е там. В това Над. А парите и управляващите са много по-маловажни неща.
- Защо все пак е така недоволен българинът?
- Обичам един цитат от Августин Блажени: "Толкова страдат, колкото си позволят да страдат". Българинът е загубил куража и смелостта си и просто мрънка. Позволява си да страда и се е отдал на мърморене.
Впрочем за словно излишество се говори от едни доста по-далечни времена (ако се съди по етимологията на термина примерно). Обаче ти не се хаби чак за таквиз екскурси, стой си у форума и се заяждай, по-простичко е. 