Позицията на сегашното държавно ръководство, че принципната подкрепа на България за присъединяването на Македония към Европейския съюз не е безусловна, и изявленията на президента, премиера и външния министър предизвикаха разногласия сред българските политици. Повод за това даде и отложената в Брюксел дата за започване на преговорния процес със Скопие с активната намеса и "вето" на София.

Неодобрение, макар и с някои нюанси, изказаха тримата бивши президенти - д-р Желю Желев, Георги Първанов и Петър Стоянов. Чуха се критични мнения и от някогашните външни министри Ивайло Калфин и Надежда Нейнски. Тук не става въпрос за плурализъм на мненията, а за поставяне на държавата в неизгодна позиция, още повече че за състоянието на българо-македонските отношения, вкл. и за техния евроинтеграционен контекст, споменатите политици носят също своята отговорност.

Разногласията щяха да бъдат избегнати, ако българската позиция в Брюксел бе получила задължително мандат от парламента при постигнато широко политическо съгласие, тъй като конкретният казус, а и македонският въпрос като цяло, са важни за националните интереси на България. Разнобоят, на който сме свидетели сега, въпреки резонната позиция, огласена от президента Росен Плевнелиев, отдалечава, обезценява и вкарва политическото съгласие в задънения коловоз на противопоставянето управляващи - опозиция.

Обяснението трябва да се търси във факта, че в годините след като първи признахме независимостта на Македония,



българската политика спрямо новата държава бе непоследователна



и без ясно формулирани национални цели. Сериозен недостатък на българската външна политика бе и това, че след влизането ни в ЕС нашите държавници не положиха усилия да бъде внесена яснота за какво сме и против какво сме, когато става дума за интегрирането на Македония в европейското семейство. Не обосновахме достатъчно ясно и категорично пред европейските ни партньори какво съдържание трябва да се влага в европейския критерий за добросъседство, когато се разглежда политиката на ръководството в Скопие спрямо България. Че не сме направили всичко това сочат и реакциите на двамата президенти Първанов и Желев. При тях всичко е фокусирано главно върху т.нар. език на омразата. За г-н Първанов това са "неколцина писачи там, които водят антибългарска кампания". Той дори смята, че когато македонците влязат в ЕС, "това ще е фактически обединението на българската нация"!? Д-р Желев го допълва почти в същия дух - ако се случи евроатлантическата интеграция на Македония, "нещата ще си дойдат на мястото. Почвата за спекулации с историята ще стане излишна". Буди учудване и странното мнение на президента Първанов, че за разлика от Гърция, която спори за името на Македония, България не предлагала "измерител" на своето вето, защото нямала такъв!? А добросъседството какво е?

Говорът на омразата, въпреки че се практикува спрямо България от средата на миналия век, е най-несъщественото. След смъртта на македонския президент Борис Трайковски, който се бе издигнал над започналите вече опити за "генно модифициране" на македонския народ чрез прекопаване на руините на държавата на Филип Македонски и Александър Велики и създаването на паноптикума "Скопие 2014", антибългаризмът в македонската политика опасно се радикализира. А от българска страна не бе поставен на вниманието на ЕС въпросът, че едно ново държавно образувание е



взело на въоръжение идеологията на неомакедонизма



и иска да утвърждава идентичността си с агресия към историята и териториите на съседни държави. В София надделя високомерният патернализъм и успокоението, че членството в ЕС ще премахне като с магическа пръчка всички спорни въпроси. Затова и двамата ни бивши първи дипломати чисто чиновнически предлагат претенциите ни към Скопие да се запишат при затваряне на преговорните глави в Брюксел (И. Калфин), а позицията на правителството определят просто като необмислена (Н. Нейнски).

Обстановката в Западните Балкани, особено около Македония, е такава, че малката братска държава се нуждае от подкрепа и закрила. Но и самата тя трябва да си помогне, а не да насажда в населението си дива омраза и ненавист към България, да преследва и репресира с целия държавен арсенал от Титово време хората, които са запазили и изявяват българското си национално съзнание и принадлежност към българската нация.

За късогледите политици в Македония изглежда истерията против кръвните им братя българите е по-важна дори от предстоящите местни избори през март 2013 г. От дълго време сепаратистки албански сили в Македония с активна външна помощ чертаят нови вътрешноадминистративни граници в името на "модерната европейска концепция" за прехвърляне на властта от центъра върху общините. Стремежът им е към традиционните столетни градски общности да се включват селски албански общини и



да се създаде изкуствено албанско етническо мнозинство



Така до реализирането на актуалната идея на част от албанския етнополитически елит за федерализиране на Македония разстоянието не е много голямо. Тогава нищо чудно в главите на някои политици в Скопие да добие окончателни контури идеята за интегриране не в ЕС, а със северния съсед, както там наричат Сърбия. Нещо, на което категорично попречи българският жест, че признахме първи македонската независимост. А Сърбия призна независимостта на Македония няколко години след нас. Спомняте ли си идеята на Милошевич по онова време за конфедерация между Сърбия и Гърция? На 26 октомври т.г. сръбският президент Николич в Скопие подкрепи Македония в спора й за името на базата на "общата участ" на двете страни: натискат Сърбия да признае Косово, а Македония - намериха малка държава да я мачкат да промени името си.

И още нещо: дадената неотдавна оценка от Вашингтон, че България се очертава като лидер на Балканите, задължава българските политици да се отнесат отговорно към всички аспекти на евроинтеграционния процес в региона, да изработят единна национална позиция не само по въпроса за Македония. Обществеността в България е в правото си да очаква това.



* Авторът е бивш български посланик в Белград и Сараево.

-------------



КАРЕ ИСТОРИЯ

Откъс от разговорите Тодор Живков - Стане Доланц, секретар на Изпълнителното бюро на Съюза на югославските комунисти, София, 20 февруари 1973 г.



ТОДОР ЖИВКОВ: При разговорите с др. Тито дойдохме до извода, че македонският въпрос е сложен, що се касае до България и Югославия. Той исторически се е сложил...

Тогава смятахме и винаги сме смятали, че така нареченият българо-македонски въпрос не трябва да бъде ябълка на раздора, а трябва да бъде звено за укрепване на дружбата и сътрудничеството между нашите две страни и два народа.

Сега се поставя въпросът да приемем вашето предложение: да признаем македонската нация и македонския език, да признаем, че у нас в Благоевградски окръг има македонско малцинство и т.н. В България няма и не могат да се намерят такъв Централен комитет и такова правителство, които да приемат тези предложения. Ако се намерят, те ще бъдат снети.

Приветстваме обстоятелството, че се укрепва Социалистическа република Македония в общата югославска федерация. Смятаме, че правилно тази република се намира именно във вашата федерация и нямаме абсолютно никаква нужда при някаква ситуация на Балканите да я присъединяваме към България. Нямаме никакви претенции по отношение на това, което вие правите в тази република. Приветстваме всичко, щом е в интерес на СФРЮ. Готови сме и в бъдеще да съдействаме с всичко, което зависи от нас.

Но едновременно с това съществува и Благоевградски окръг. Трябва да ви кажа обаче, че в този район се е създало едно ненормално положение. В миналото ние сменихме там много ръководства, но не можахме да урегулираме отношенията си с населението. Винаги то поставяше въпроса: вие нас утре ще ни зарежете, ние ще бъдем за вас разменна монета...

Готови сме за едно всестранно обсъждане на македонския въпрос, за да намерим на сегашния етап най-подходящото решение с оглед този въпрос да не бъде пречка в развитието на нашите отношения...

Непонятно ми е в интерес ли е на Македонската социалистическа република толкова много да се надува въпросът за нашите разногласия, когато всички поддържаме, признаваме Македонската република, подписваме документи и т.н. Мисля, че това не само не е нужно между нашите страни, но то не е необходимо за самата обстановка в Македония. След първата ни среща с др. Тито беше свикано заседание на ЦК, на което аз доложих целия проблем... направих изказване, че трябва да се съобразяваме с обстоятелството, че се създава македонско национално съзнание, за което има обективни исторически условия, но не можем да се съгласим това да става на антибългарска основа...