Всяка семейна история на хора с психично заболяване е различна и може никога да не узнаем цялата истина за Адам Ланза, но истории като тези трябва да бъдат чути. И семействата, които живеят в тях, заслужават нашата помощ и подкрепа.

Три дни преди 20-годишният Адам Ланза да убие майка си и след това да открие огън в класна стая, пълна с малки деца, моят 13-годишен син Майкъл (името е променено) изпусна училищния автобус, защото бе с панталон в неподходящ цвят.

"Мога да нося този панталон", ми каза той и тонът му ставаше все по-войнствен, а зениците на очите му се разширяваха.

"Те са морскосини. Училищната униформа е панталон в черно или каки", отвърнах му аз.

"Казаха ми, че мога да нося тези панталони - настояваше той. - Ти си тъпа кучка! Мога да нося каквито си искам панталони. Това е Америка. Аз имам права!"

"Не можеш да носиш каквито си искаш панталони - казах му със спокоен и аргументиран тон. - И определено не можеш да ме наричаш тъпа кучка. Наказан си да не ползваш компютър и каквато и да е електроника до края на деня. А сега влизай в колата, ще те откарам на училище".

Имам син, който е психичноболен.



Обичам сина си. Но той понякога ме ужасява.



Преди няколко седмици Майкъл взе нож и заплаши да убие мен, а после и себе си, след като го помолих да върне в библиотеката книгите, които бе забавил. Другите ми две деца - на 7 и 9 години, знаят спасителния план - изтичаха до колата и се заключиха вътре, преди дори да съм им казала. Успях да взема ножа от ръцете на Майкъл, после методично прибрах всички остри предмети от къщата в контейнер, който сега постоянно е в колата. През цялото време той не спря да ми крещи обидни думи и да заплашва да ме убие или нарани.

Край на конфликтната ситуация сложиха трима полицаи и парамедици, които успяха да се преборят със сина ми, да го вържат на носилка и да го откарат до местна "Бърза помощ". В този ден в психиатричната болница нямаше свободни места и Майкъл се успокои в спешното. Оттам ни изписаха с рецепта за антипсихотика "Зипрекса" и предписание за преглед при детски психиатър.

Все още не знаем какво му е на Майкъл. Аутизъм, синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност, опозиционно предизвикателно разстройство, пулсиращо експлозивно разстройство - всички тези диагнози ни бяха подхвърляни при разговори със социални работници, съветници, учители, директори, служители по пробация. Пие какви ли не антипсихотици и лекарства за моделиране на настроението, премина през руски бихейвиористични програми. Нищо не помага.

В началото на 7-и клас Майкъл беше приет в ускорена програма за високо надарени ученици по математика и природни науки. Коефициентът му на интелигентност е извън всякакви скали за измерване. Когато е в добро настроение, с удоволствие ти разказва за какво ли не - от гръцка митология до разликите между физиката на Айнщайн и Нютон, за д-р Ху. През повечето време той е в добро настроение. Но когато не е, с него трябва да се внимава. И не е възможно да се предположи какво може да го накара да превключи.

След първите няколко седмици в новото училище Майкъл



започна да демонстрира все по-странно и заплашително поведение



Решихме да го преместим в най-рестриктивната поведенческа програма в квартала, в специфична училищна среда, където децата, които не могат да посещават обикновените класове, могат да разчитат на безплатен обществен личен възпитател от 7.30 до 13.50 ч. от понеделник до петък, докато навършат 18 г. Сутринта, в която се случи инцидентът с панталоните, Майкъл продължи да спори с мен, докато го карах на училище. От време навреме ми се извиняваше и изглеждаше, че съжалява. Тъкмо преди да спрем на паркинга на училището, той ми каза: "Виж, мамо, наистина съжалявам. Мога ли днес да поиграя на видеоигри?"

"Няма начин, отвърнах му. - Не може да се държиш по начина, по който се държа тази сутрин, и да мислиш, че можеш да си върнеш привилегиите така бързо".

Лицето му изведнъж замръзна, очите му се изпълниха с гняв. "Тогава ще се самоубия. Ей сега ще скоча от колата и ще се убия", отвърна той.

Това преля чашата. След инцидента с ножа му казах, че ако още веднъж ми говори така, ще го заведа веднага в психиатрична болница, без уговорки, молби и обяснения. Не му отговорих, но вместо да спра на паркинга, завих.

"Къде ме водиш, къде отиваме?", внезапно разтревожен попита той.

"Знаеш къде отиваме", отговорих.

"Не! Не можеш да ми причиниш това!



Изпращаш ме в ада, изпращаш ме направо в ада!"



Спрях пред болницата и започнах да махам на стоящия отпред случайно лекар. "Викайте полиция, бързо", извиках.

Майкъл вече крещеше и удряше. Прегърнах го силно, за да не може да избяга от колата. Удари ме няколко пъти, постоянно ме блъскаше с лакти в гръдния кош. Все още съм по-силна от него, но това няма да продължи дълго.

Полицията дойде бързо и отведе крещящия ми и ритащ син в болницата. Започнах да се треса от нерви, сълзи пълнеха очите ми, докато попълвах формуляра - "Имали ли сте някакви трудности с...на каква възраст детето ви започна...имате ли проблеми с...изпитвало ли е някога детето ви...имало ли детето ви..."

Поне сега имаме здравна осигуровка. Неотдавна започнах работа в местен колеж, отказах се от свободната си професия, защото, когато имаш дете като моето, ти трябват осигуровки. Всичко ще направиш за него. Нито една индивидуална полица не покрива такъв тип грижи, от каквито се нуждаем.

Дни наред синът ми твърдеше, че лъжа - че съм си измислила всичко, за да се отърва от него. Първия ден, когато му се обадих по телефона, ми каза: "Мразя те. Ще си отмъстя веднага щом изляза оттук".

На третия ден пак беше моето спокойно, сладко момче, извиняваше се, обещаваше да бъде по-добър. Години наред слушам тези обещания. И вече не им вярвам.

Във формуляра на въпроса "Какви са очакванията ви от лечението", написах "Имам нужда от помощ".

Наистина имам. Този проблем е твърде голям, за да се справя с него сама. Понякога няма нито един добър вариант на решение. Тогава само се молиш за милост и вярваш, че все пак има смисъл.

Споделям тази история, защото аз съм майката на Адам Ланза. Аз съм майката на Дилън Клиболд, Ерик Харис (Ерик Харис и Дилън Клиболд са двамата ученици, които извършват масовото убийство в гимназията Колумбайн, Колорадо, убиват 13 души, раняват 21 и се самоубиват - бел.ред) и Джеймс Холмс (24-годишния студент по медицина, който уби 12 души по време на премиера на най-новия филм за "Батман" в Аврора, щата Колорадо през лятото - бел.ред.). Аз съм майката на Джаред Локнър (22-годишния младеж, който откри огън на предизборна среща в Тусон, Аризона, уби шестима души и рани 13, включително конгресменката Габриел Гифърдс). Всички тези момчета и техните майки имат нужда от помощ. Преди следващата ужасяваща национална трагедия е лесно да се говори за оръжия. Но е време да заговорим за психичните заболявания.

Според изданието "Мадър Джоунс" от 1982 г. досега в страната са извършени 61 масови убийства с употреба на огнестрелно оръжие. При тях 43-ма от убийците са бели мъже, само 1 е жена. Изданието се фокусира върху това дали убийците са придобили законно оръжията си и повечето наистина са. Но този очевиден знак за броя на психическите заболявания трябва да ни накара да помислим и



колко хора в САЩ живеят в страх като мен



Когато попитах социалния работник на сина ми какви са възможностите ми, той ми отвърна, че единственото, което мога да направя, е да обвиня Майкъл в престъпление: "Ако влезе в системата, ще има досие. Това е единственият начин да успееш да ги накараш да направят нещо. Никой не ти обръща внимание, ако не му е предявено обвинение".

Не смятам, че мястото на сина ми е в затвора. Хаотичната среда изостря чувствителността на Майкъл до сензорни стимули и не обръща никакво внимание на патологията под повърхността. Но сякаш САЩ използват затвора като решение на проблеми на психичноболните хора. Според "Хюмън райтс уоч" броят на психичноболните затворници в американските затвори се е учетворил от 2000 до 2006 г. и продължава да нараства. Всъщност процентът на психичноболните в затворите е пет пъти повече (56%), отколкото сред населението на свобода. С намаляването на държавните центрове и болници затворът сега остава последна възможност за психичноболните.

Никой не иска да изпрати 13-годишен гений, който обича Хари Потър, в затвора заедно с колекцията му от животински фигурки. Но обществото ни, със стигмата на психичните заболявания и съсипаната си здравна система, не дава други възможности. И след време още една измъчена душа ще открие огън в ресторант за бързо хранене. В мол. В начално училище. И ние ще започнем пак да кършим ръце и да казваме - нещо трябва да се направи.

Съгласна съм, че нещо трябва да се направи. Време е за смислен, национален разговор за психичното здраве. Това е единственият начин нацията ни наистина да се излекува.

Бог да ми е на помощ. Бог да е на помощ на Майкъл. Бог да е на помощ на всички ни.