Ето я и година от смъртта на Чони Чонев. Предишните поколения казваха "изтърколи се". Един евфемизъм за онова, което става с нас. Защото не се е търкулнала само годината, а и всичко в нея, ние също. А нищо не се "търкаля" към високото, нали? Колкото до Чони - вярвам, че той е именно някъде високо, където кой знае защо сме решили, че са онези, които са ни напуснали. (Е, казва ли ти някой, добре е все пак, че си го мислим.) И оттам ни гледа, може би ни разбира. Но със сигурност се усмихва.

Тогава, пред Рождество, изпратих през интернет пожелания за приятелите и малко нежна коледна музика. Между отговорите в електронната ми поща бе и честитката на Румяна Станимирова, към която тя бе добавила тъжното известие за смъртта на поета. Бе била близо до него в последните му дни и сега изпълняваше печален приятелски дълг. Мислех си дълго след това и още си мисля: къде ли е сега онази изящна мелодия, незаварила своя получател на електронния му адрес? В какви пространства още скита тя и дали не го е открила вече там?

Не съм забравил, че днес ми е петъкът за коледния разказ, но кой знае защо ми е по-важно да ви спомня за този засмян и възторжен мъж, талантлив, устремен и достоен. Живели сме в едно и също време, в един и същи град, знаех за него и нещо бях прочел, а го видях за първи път в отдел "Поезия" на сп. "Септември" - елегантен морски офицер, дошъл за интервю. Не носеше стихотворения и с това ме спечели. Току-що беше се отново появила след десетилетия знаменитата книга "Един от първа дивизия" от Георги Ст. Георгиев. Бях в комитета по нейното издаване и предпочетох да говорим за това. Интервюто бе за военния вестник и мислех, че има значение. След години Чони ми призна, че е плакал, като я чел, че е купувал и раздавал тази книга на "множество хора". Зачудих се донякъде, но после разбрах, че е било точно така...



След време, когато трябваше да изкарвам хляба си в сп. "Български воин",



той стана предпочитаният автор за материалите на морска тема. Правеше го страстно, вдъхновено - тези думи звучат малко съмнително в наши дни, но при Чони грееха в най-истинското си съдържание. От една страна, списанието бе в сърцето му - преди време е бил главен редактор там, гледаше на сътрудничеството си като на завръщане. От друга - морето! Бе готов да безсънства, да се отдаде докрай, защото това бе неговата свещена територия, съдбата на неговото перо. Написа страхотни текстове, възкреси знаменити кораби - от фрегати до самолетоносачи, морски битки и географски открития, корабокрушения и мистерии, велики адмирали и откриватели. Мисля, че никой тук не е написал така вълнуващо за Колумб, за Нелсон, за Джеймс Кук. Българската морска традиция, строителите и героите на военния флот нямаха друг такъв радетел и познавач в печата.

Когато идваше в редакцията, приветствах го с песничката от любим филм на детството: "Капитан, капитан, усмихни се..." Не я пеех, разбира се, подсвирвах я. Чони я разпозна от първия път, засипа ме с подробности за самия филм ("Децата на капитан Грант"), за създаването му (въобще не подозирах, че е още отпреди войната), за композитора Дунаевски, за легендарния актьор Николай Черкасов. В подробностите Чони беше ненадминат. Паметта му пазеше невероятни данни за всичко, свързано с морето. Работната му стая оттатък булеварда, в блока зад кръстовището между "Младост"-2 и "Младост"-3, бе облицована с книги и списания, някои от тях - единствен екземпляр в България. В компютъра му бе натрупан друг, огромен информационен "масив", заради който стопанинът дълго време избягваше да го върже с интернет - страхуваше се, че вирус може да погуби съкровището му. Дано това богатство да е намерило стопанин.



За поезия с Чони не сме говорили никога



Според мен, разделяше ни различният литературен шанс. Когато навърши шейсет, подари ми малко томче избрани стихотворения. Като казвам малко, значи малко - формат една трийсетвторинка. Стиховете му са като песни, само че жестоко изповедни. "Морски", любовни и други. И куп директни посвещения на приятели - като да е съставял някаква прощална книга. Аз харесвам такава поезия и все исках някой ден да пием по нещо и да му кажа, че я харесвам. Не бързах, пък то се оказа, че сме нямали време.

Когато списанието спря, се виждахме понякога и сядахме на кафе в квартала. В последните месеци не се обаждаше и, грях ми на душата, мислех си банално и несправедливо, че просто вече не сме си потребни. А той вече е бил в прегръдката на рака. Приключвал е живота си. По своему - защото отказал да се лекува. Допускам, че не е искал да води една борба, която ще го унижи, защото е загубена предварително. Или пък заради нещо друго, което не знам, но не се съмнявам, че е честно и мъжествено. Наредил да няма погребение, да няма некролози. Помолил прахът му да бъде разпръснат от боен кораб в открито море. Научих, че флотът е изпълнил това желание.

Поръчал да предадат на приятелите, че в другия живот ще ги чака в Нова Зеландия. Защо е избрал тази страна, знае само той. Но той беше познавач на островите и на солените пространства. Озадачава ме само, че не е оставил карта на морските пътища до там. Как ще ги прекоси онзи, който реши да приеме поканата му?

Може би единственото божествено в човека е правото му на избор. И волята му да го упражни. И когато е страшен. И когато е неразбираем.

Някакво радио понякога изстрелва в ефира първите тактове на онази песен: "Капитан, капитан..." Може би това е сигналът на самата радиостанция или призивна музичка към реклама. Чувам ги понякога, трепвам. И виждам как капитанът се усмихва...