Не знам дали от Депардийо става читав Распутин. Този огромен актьор може да изиграе всичко, дори да те накара да умреш от смях, но - доколкото знам, хуморът не е бил силната страна на харизматичния руски мистик. Депардийо е гений на неконцептуалния шарж, на смешното в некомедийна опаковка. Най го харесвам в Таis-toi ("Млъкни"), но ще видим и филма "Распутин", разбира се. В изпълнение на руския актьор Депардийо. Бездруго ще чупи класации. Още повече че в драматургията, макар отстрани, се намеси и Путин - с паспорт. Толкова съветски лидери са отнемали паспорти, "молоткастие и серпастие", както пише Маяковски, а този - връчи.

Вчера отворих две-три уикипедии - няма грешка. Жерар Ксавие Депардийо - известен руски актьор от френски произход, така пише. По блоговете го именуват вече Григорий (адаш на Распутин?) Ксавелиевич. Макар че може би е по-правилно Жора, французите си имат Грегоар. Няма значение. Тази метаморфоза с могъщ политически отзвук всъщност е нещо като апотеоз - комичен, трагичен или нормален - но все на същото - на избора.

Изборът къде да живееш, какво да работиш, какво да говориш, какво да пишеш. Мнозина виждат в това предателство, други глупост, трети - артистичен жест или обикновена предвидливост, а аз виждам свобода. Александър Солженицин и Йосиф Бродски си избраха за втора родина САЩ. И напуснаха СССР, където имаше цензура, политически репресии, ГУЛАГ. Актрисата Марлене Дитрих, изпълнила харизматичната песен "Лили Марлен", също избра САЩ и отказа да снима в Германия на Хитлер, макар Гьобелс да й обещаваше по 200 000 райхсмарки на роля - огромна сума за тогава. После тя участваше в антихитлеристката пропаганда, а солдатите на райха бяха масово влюбени в "Лили Марлен", макар и не нейната версия... Солженицин си избра да се върне, да живее и умре в Русия на Путин. А гениалният американски шахматист Боби Фишер избра Япония, оттам бълваше срещу САЩ обиди, дори си позволи да каже за родината си и удара срещу Световния търговски център на 11 септември 2001 в Ню Йорк нещо такова - хак им е.



Джулиан Асандж си избра посолството на Еквадор,



той, мисля, малко тясна втора родина си избра. Но, изглежда, я предпочита пред по-сумрачни перспективи.

Ако някой се чуди защо пиша това, ще кажа - пиша го за идиотите. После ще поясня кои са, първо да разкажа друго. Преди има-няма месец-два в редакцията дойде един симпатичен господин - Митев се казва. Далечен познат. Извика ме: "Нося ти една книга подарък, ти ще я оцениш". Извади поопърпана книжка и ми я тикна. Прочетох "Рыболов-спортсмен", издание на "Физкультура и спорт", Москва,1951 г.

Зачудих се на странния, незаслужен и без повод подарък, но действително се заинтригувах - все пак съм въдичар. Книгата беше пълна с разкази и очерци за риболова в СССР отпреди шейсетина и повече години от различни автори. Зачетох с интерес. Започва така: "В гениальном Сталинском плане преобразования природы предусмотрено создание новых водоемов и организация рыбоводческих хозяйств"... Стана ми забавно, но за съжаление повече идеология в предговора нямаше.

Още първият разказ обаче - "Черноморское солнце" на Константин Паустовски, ме шашна с литературния си майсторлък. Малък, недраматичен разказ, с излети диалози и няколко кратки пейзажа, внушени с такава стилистична лекота, че... го прочетох още веднъж. И още веднъж. Ни дума за комунизма. За Сталин също. Вечен разказ. Зачетох нататък, вече други пера. Веднага стана осезаемо по-слабо. После, между детайлните описания на риболов тук и там, се появи разказ, в който честни русначета рибарчета гледат как един висок странен мъж хваща с блесна много риба по реката, пък те нямат такава. Някак неприятно им става, след това разбират, че гадът е англичанин. На всичко отгоре. Съвсем естествено го намразват, внушава писателят.

Дойде и още по-правилен разказ - рибар лови на реката, пък една жена идва да прави плаж край него - хубава жена. Нашият влиза в разговор, тя казва, че обича разходките. След две седмици рибарят я вижда във влака, облечена като краварка. Пита я нещо, тя се прави, че не го познава. След месец пак я среща на риболов, тя е с компания, облечена изискано. Говори му любезно. Очаквам рибарят да се влюби или нещо такова, а той хоп - завтирва се в милицията. Да я проверят. Проверяват, оказва се шпионка на империализма и капитализма - изучавала разположението на Червената армия.

Както и да е. През 1963 Марлене Дитрих пристигнала за концерт в Москва. Кагебето я питало какво иска да види - Кремъл или "Василий Блажени".



Тя казала - Константин Паустовски



Кагебето се шашнало. Бил болен и не от важните. Но нямало как, докарали го болен. На края на концерта го изтикали на сцената. А Марлене му рухнала в краката и му целунала ръка. Била чела някога негов разказ и се възхитила. Копчетата на роклята й отстрани се скъсали, персоналът хукнал да ги събира, помислили ги за скъпоценности, да ги върнат...

Това говоря - може да си Паустовски и в най-мизерния сборник на света. Може да не прегрешиш със слово и при най-тежката цензура. Тази свобода дори е по-велика. А може да си идиот и в най-демократичното общество. Нямам предвид Депардийо, а тези, които мислят, че веднъж завинаги са направили правилния избор. Те и тичат при органите най-често, независимо кои.