Призрачно тихо към финансовите баланси на държавата се промъква идеята за ново "извънредно" законодателство за уреждане на натрупаните съмнителни задължения. Нямам никакво съмнение, че ако се допусне тази идея да се вземе насериозно, резултатът ще е същият, както със



злокобния ЗУНК,



- законът, нанесъл на финансовата система на страната повече щети от всеки друг акт в последните години. На това място се предполага да последват няколко язвителни бележки за умствения багаж на онзи, който измисли идеята за замяна на необслужваните кредити на държавните фирми към банките с правителствени облигации. Има обаче едно неудобство в случая и то е, че тъкмо аз бях авторът на тази идея. Както се казва в българския фолклор:



каква я мислех аз, каква стана.



Идеята за ЗУНК беше точно обратна на онова, което се случи. Тя бе предложена през 1991 г. като част от първите стабилизационни мерки. Тогава за всекиго бе ясно, че в плановото стопанство банковите кредити бяха отпускани също тъй планомерно, като нарядът за картофите. И банките бяха държавни, и фирмите, а кредитите се раздаваха по списък за онези обекти, където собствените средства не стигаха. Те не бяха нито обезпечени, нито имаше каквато и да е гаранция, че в условията на пазарна икономика могат да се върнат. Огромната част от тях бе необслужваема. От фалит бяха заплашени и фирмите-длъжници, и банките-кредитори. Какво по-естествено от това държавата да си признае финансовите грехове, сама да поеме дълга към банките, а със стойността на отписаните вземания да увеличи капитала на собствените си държавни фирми? После с постъпленията от приватизацията на фирмите, тя би могла да плаща поетия дълг към банките. Но, както се знае,



държавата мрази да си признава



греховете и обикновено прикрива миналите си грешки, като прави нови. Така и през 1991 г. кабинетът и парламентът предпочетоха да си скрият главите от проблема и да не поемат отговорност. (Хайде да не дразним Фонда! Дума да не става да увеличим държавния дълг с такава огромна сума! Какво ще стане с бюджета?!) Дългът бе оставен на банките с надеждата "да го изяде инфлацията". Не можа да го изяде, защото (макар и отрицателни) кредитните лихви в онзи период се увеличиха бързо, необслужваният дълг набъбна и през 1995 държавата бе поставена отново пред същия проблем. Тя имаше да избира между



три варианта на провал:



да поеме дълга като държавен, да остави банките да фалират неплатежоспособните фирми, или сама да фалира банките. Беше избран провал N 3, главно защото друг ("лошите банкери"), а не добрият кабинет щеше да отнесе вината. Ударът по банките бе нанесен тъкмо с въпросния ЗУНК. Вземанията на банките по необслужваните кредити, отпуснати до края на 1990 г., бяха национализирани и заменени с държавни облигации, по които държавата плащаше едва 1/3 от пазарната лихва (в същото време същата държава чрез БНБ събираше от банките пълния размер на лихвата по насилственото "рефинансиране", с което дотогава се балансираха отписаните кредити към държавните фирми). Отгоре на всичко кабинетът се изхитри, та записа в ЗУНК по-малка сума от фактическия дълг, та банките получиха пропорционално по-малка сума облигации, отколкото трябваше да отпишат. Загуба, разпоредена със закон. Както бе ясно, "старите" банки, които понесоха по-съществена част от удара, никога не се съвзеха от него. Но "въпросът беше политически" и



банките бяха пожертвани



съзнателно - ако дългът не бе отписан, тогава банките, а не правителството щяха да продават фирмите. Това нашият "политически елит" не би допуснал. Година след ЗУНК законно опразнените банки бяха фалирани, а фирмите-длъжници си останаха в ръцете на кабинета.

Но проблемите със ЗУНК не спират дотук, този закон има да нанася още щети на икономиката. Защото макар да отне правата на банките да събират кредитите, държавата си запази тези права. Сега идват падежите на разсрочените по реда на ЗУНК кредити и държавата тръгва да събира тези вземания в пълен размер. И точно тук е



дискриминацията:



на едни фирми задълженията бяха опростени, други фалираха без да платят дълга, а оцелелите сега ще бъдат заставени или да платят в пълен размер, или да фалират. Тази финансова дискриминация поставя тъкмо оцелелите, работещи и до днес, повечето вече приватизирани фирми, в несравнимо по-лоши условия спрямо техните конкуренти. Такава намеса на държавата разбива пазара и унищожава конкуренцията. Ето главният аргумент защо ЗУНК-2 е недопустим.