Стартът на годината неизменно възбужда онази част от народонаселението, която я започва с надежди, има нужда от надежди и най-вече от сбъдване. Повечето хора днес пробваме да се откъснем от разочарованията на миналата, от крушението на светлите си планове, от пропилените си идеи за успех - от всичко в довчерашната 2012-а, за което предпочитаме да не си спомняме. Затова се и озъртаме вътре в изтичащия януари, дано отбележим промяната, на която сме разчитали: в съдбата си, в късмета, в нас самите. Търсим знаците, които годината с фаталното число в нея очаквахме да ни даде - че ще бъде по-любезна към нас, по-щедра, по-справедлива. Понякога сами си ги чертаем върху заледените стъкла на януари, докато календарът сурово ни върне на земята: животът продължава, довчерашният живот, все същият, все онзи. Промените наистина са някъде в него, някаква изненада, някакво сбъдване ще има, разбира се, но на неизвестна дата, в неизвестен час. Това е част от играта, нашата част - да притопляме очакването, за да не пропилеем сбъдването. И така - и тази година.



Като говорим за старта - стартът не струва. Не случихме на януари



Трудно е да посочим кой точно повлече крак. Дали не беше пак топлофикацията? Друсна сметки, от които на сума свят звездите навън двойни им се виждат. Чак кметицата се ужаси: веднага да се проверят числата, правдата да се възстанови! Писаха, бърсаха - всичко било редовно, само в 1 (един!) блок имало грешка, ще поправят книжата. Не бърка вездесъщото топлинно счетоводство, виновни са климатичните особености. Поради глобалното затопляне декември този път се извъдил неприлично студен. А ние, увлечени във вълнуващия български живот, не сме забелязали това. Само обидихме хората.

Естествено бе да се случи и дежурният флиг-флаг на главния акробат във властта. Комичен, но и гневен. Може би поради унизителното претъркалване за гласуването в референдума. Групово претъркалване на целия управляващ отбор върху неизвестно от кого постлан в последния момент килим: от твърдо "за" до три пъти "не". Прекалено непохватно, впрочем не само поради преобладаващото наднормено тегло в отбора, но и заради конфузната публичност на отмятането. Само медицинският екип на управляващата партия знае броя на навяхванията, но подобни изпълнения не застрашават участниците, те застрашават публиката. Публиката, т.е. нацията, не успява да следи смяната на едно категорично мнение с друго категорично мнение (всеки път противоположно) - и двете страстно заявени. Дори изригнати. И й става тъпо и неспокойно да знае, че от своите вождове всичко може да очаква, защото разликата между бялото и черното те самите не я правят, а някой друг вместо тях. Но млъкни, сърце...



Почна и с гърмежи годината, не от фойерверките, както бихме предпочели



Първия път дори и не гръмна, но пък как само се чу! Едно "щрак!" пред камерите в НДК, за да се отприщи престрелката пред всички микрофони в държавата. И после гледай как се разминават звук и картина! Не е рядкост в историята атентаторите да ги разтерзават на място, но тук барутът не хвана, а кьотекът си беше реален. Потен, запъхтян, сладострастен. Почти състезателен кьотек беше. Ще се разбрида цялата плетка някой ден. А може би и не. Ще остане сал споменът един за побоището пред очите. Даже не толкова споменът, защото полека-лека до съзнанието стига: тези мъжаги не са пазванти, не са пехливани. Това е политически каймак, все от първия ред. Те са депутати или кметове, всеки е някъде началник или просто изедник - какви ли хорица се гърчат и страдат в ръцете им? Какво знаем ние?

Откъм Търговския дом, цитаделата на адвокатурата, гърмяха по Съдебната палата. И обратно. София застина под град от куршуми. Не бе престрелка между съдии и адвокати в състезателен процес, онези там се стреляха реално, кърваво, на месо. Такова дръзко престъпление на стъпалата пред храма на закона не може да е лишено от символика. Какво искаше да ни каже снайперистът? Че нито законът, нито храмът му, нито самата му богиня с превръзката на очите не могат да бъдат убежище за осъдения от мафията? Или че не се интересува въобще от това и че целият град, цялата държава са едно поле за свободен лов, в което върховенството на престъпността се утвърждава все повече и повече, независимо от това кой какво пелтечи за политическа воля и за игра на хванати-пуснати.

Малко необичаен януари ви поднасям днес, далечен, разбира се, от класиката, но и от стандартите на провинциалните ни детски спомени и сънища. Без преспи и снегорини, без караконджули и таласъми, без вълци, дошли от Влашко, и без свърталища на зимни страхове. Всичките чудовища и призраци, плъзнали из нашия януари, са си наши, излюпени, отгледани с общите наши усилия и безсилия. Знам, че не може януарска колонка без едно здравословно настръхване на косата. Погрижих се за нещо наистина страшно. За накрая.

Ето го. Лаконично.

Симпатичен политолог разказа тези дни по телевизията как в службата за подмяна на лични документи заварил майка и дъщеря. Попълвали формуляри жените, но не и двете. По-възрастната попълвала бумагите на младата. Майката знаела да пише, дъщерята - не.

Само толкова. Побиха ли ви тръпки?

Мене - да...