Стихотворението "Понтийска елегия" понякога се възстановява в съзнанието ми и рядко съм се учудвал защо. Винаги има защо - то е едно от особено хубавите български стихотворения на ХХ век. Който го е чел, трудно ще го забрави. Финала му съм чувал да рецитират хора, които дори не помнят, че авторът му е Григор Ленков. Стават подобни неща с поезията, в паметта на времето се скитат едни такива безстопанствени куплети, куплети бродници, откъснати от своя създател, от самото стихотворение - те изразяват нашия живот или нещо много съкровено в нас, което не им позволява да ни напуснат. Краят на "Понтийска елегия" е точно от тези куплети:



На този свят не всичко ще умре.

На този свят не сме случайни гости.

От фосфора на белите ни кости

в зори сияе цялото море.



Обяснимо е защо паметта го е изтръгнала от останалите четиристишия в елегията. Тя е размишление за участта на древноримския поет Овидий, заточен на черноморския бряг - а по-скоро за делото на таланта, на човека въобще и за безсмъртието на всичко, което успяваме (когато успеем) да оставим след нас. Една такава светла, а и някак победоносна елегия за надмощието на духа, на личността, на самото страдание над неправдата и грубостта на жребия:



Но над съдби, над суша и вода,

над цезари, епохи и пространства

като комета из душите странства

стихът - изстрадан вик за свобода.



Това е близко и сладостно за твореца - че в известен смисъл все пак ще има последната дума. Но извън човеците на изкуството никому не е безразлично къде ще остави своя "фосфор". И именно това така запечатва финала в не едно сърце.

Според мен необяснимите неща се случват с нас съвсем закономерно. Закономерно е и това, че си остават необясними. Вероятно сте забелязали: ако все пак бъдат обяснени, те престават да се случват. Никога не съм свързвал завръщането на "Понтийска елегия" с нещо определено. Много трудно е да се направи връзка между света от стихотворението и нашия ден. Диханието на древността и сегашният неврастеничен век някак не "кореспондират". Този път обаче, не знам от какъв подтик, се вторачих в датата. Няма шега: 21. II. 1977. На днешния (б.р. - вчерашния) ден Гришата е сложил точка на тази елегия. После е живял още малко. Именно през това кратко време той успява да отпечата стихотворението и още няколко нови неща. (Помня, че ги четох в сп. "Пламък".) А през юни го докарват от Ленинград в запоен ковчег и го погребват при засилени мерки за сигурност. Мистерията около смъртта му не се е разсеяла и до днес. Затова и в "Понтийска елегия" посланието е така силно - като в последна дума. Всеки път човек иска да дешифрира още нещо от откровението на автора, всеки път наистина се открива още нещо...

Така си мисля и сега, когато навън страната се отърсва от своите елегии и опитва да се възправи срещу мизерията и унижението. Отиде си правителството, което в последните седмици раздели страната. Търпението се е пропукало и пукнатините му издишват пламък. Лютив огън блуждае и в очите на множеството. Има нещо повече от гняв и от обида в това надигане срещу безжалостната, костелива хватка на властта и олигархията.

Никога през живота на днешните поколения те не са били в ръцете на такава нагла и високомерна върхушка, у която човешките нужди и беди са извиквали повече досада и никакво съчувствие. Никога досега открито не са се срещали с тъй откровено манифестирано презрение към съдбата на възрастните и на болните, към отчаянието на майките и на безработните. Към живота и страданията на онзи българин, който съществува без комисиони, без бонуси, без рушвети, без да печели "на сянка" и дори без да краде и да продава скрап. И свързва двата края - или не. Онзи българин, който вижда как Европа се отдалечава от него с превишена скорост и как преялата с асфалт върхушка няма нищо против това.

Това не е първата метежна зима на българската улица, нито е първият метежен февруари. Но може би точно то прави протестите мрачни и скептични: предишен път те вече са завършвали с подиграни възторзи и изтъргувани победи. Днес страхът, че на техните рамене някой може да влезе във властта, ги прави мнителни и избухливи. Дори не знаят кой ще бъде той. И това всеки път е драмата на българския бунт: ветровете, които веят знамената му, нерядко сменят посоката си.

И може би наистина не е случайно, че именно в такъв суров, трескав ден тъй настойчива се завръща тази мека, овладяна и дори някак тържествена "Понтийска елегия". Написана на този ден, тя съдържа и такива стихове:

Реките тук текат от юг на север,

обратно духат всички ветрове.

Твърде печално, ако се окаже и пророческо: "Обратно духат всички ветрове"! Но поезията не е особено популярно убежище в такъв ден. Ето нещо друго:

"Насилие. Кръв. Ужас. Това видяхме вчера в София. Всичко това провокирано от страх и безсилие. Огромни мъже с щитове и палки бият наред протестиращите. Това ли заслужава измъченият български народ? Който, между другото, носи греха на мълчанието и покорството. Години наред мълчание и свеждане на глава. Ето докъде ни доведе. Но само ние сме тези, които имаме силата да поправим грешките си. И никога не е късно за това."

Намерих този текст в сайта на едно популярно радио. Автор е внучката ми Калина. Поставям го тук със свито сърце. Веднъж, защото е плашещо, неспокойно да знаеш, че това дете изкарва хляба си между палките и окървавените павета. И също заради това, че едни такива събития преди години "отразяваха" и дядо й, и баща й - също със страст, също с възмущение, също с надежди. Изтръпвам от това, че отново, вече в трето поколение, се завръщаме на изходната точка - да започваме от нула, от разорение и нищета. И отново ще трябва да търсим пътя, за който в тази държава на магистралите никога не се намира асфалт и осветление - пътя към българското бъдеще. И дали по този път не ни очакват все същите ветрове, които и през нашия живот веят знамената и косите ни обратно на това бъдеще?

Ето това е елегията. Една съвременна елегия, днес (бел.р. - вчера), 21 февруари 2013 година.