Ако вземете Европа като единна географска величина, то тя притежава най-голямата икономика в света. Ако пожелае, тя може да бъде военен съперник на САЩ. Европа е един от стълбовете на световната система и това, което става в нея, предопределя как ще работи светът. Бих казал, че през 2013 г. ще получим яснота за бъдещето на Европа.

Въпросът e ще съумее ли ЕС да се стабилизира, да спре своето раздробяване и да започне подготовка за по-голяма интеграция и разширяване. Другата възможност е да се засили напрежението вътре в ЕС, институциите още повече да загубят легитимност, а членуващите в съюза държави да засилят стъпките за провеждането на собствена политика - както вътрешна, така и външна.

Изминаха 4 години от началото на кризата през 2008 г. и около 2 години от времето, когато проблемите, породени от 2008 г., предизвикаха дълговата и банковата криза в Европа. Оттогава кризата се промени, превръщайки се от финансова в икономическа. Европа навлезе във фаза на рецесия, а безработицата на континента надхвърли 10 процента. Още по-важното е, че имаше период, в който формираният при създаването на ЕС апарат на управление се оказа неспособен да изработи решения, които да бъдат едновременно широко приемливи и осъществими. Страните в ЕС възприемаха себе си не толкова като членове на единен политически субект,



а като отделни национални държави,



преследващи собствени национални интереси в нещо като игра с нулев резултат, в която успехът на една държава се постигаше за сметка на друга.

Тук има два аспекта. Първият е кои страни трябва да носят финансовото бреме за стабилизирането на еврозоната. По-стабилните във финансово отношение държави искат бремето да бъде поето от по-слабите държави чрез режим на строги икономии и ограничения. А слабите държави искат това бреме да бъде носено от силните държави, които да продължат да им предоставят кредити въпреки нарастващия риск, че средствата няма да бъдат изцяло върнати. Резултатът са непрекъснати опити за компромис, които никога не са били работещи докрай. Вторият аспект е класовият. Трябва ли бремето да бъде носено от средната класа и по-ниските обществени слоеве чрез съкращаване на държавните разходи за тях? Или от елитите чрез увеличаване на данъците и регулирането?

Когато говориш с европейците, които подкрепят схващането, че Европа е в процес на решаване на проблемите си, възниква въпросът: какви проблеми решават те? Проблемите на банките? На безработицата? Или проблемите с неспособността на страните да намерят общи решения? Европейските ръководители работят върху тези проблеми вече години наред, те са сред най-компетентните и умни хора в света. Неспособността им да изработят решения се корени не в липсата на добри идеи или в необходимостта да мислят повече върху проблема. Това се корени в липсата



на политическа договореност кой ще плаща сметката



Напрежението между държавите и между класите пречи да се изработят решения, които да бъдат както одобрявани, така и спазвани.

Ако европейците не приемат такива решения през 2013 г., ще настъпи време на сериозно съмнение дали такива решения изобщо са възможни, а и оттук ще се мисли за Европа без ЕС или с много отслабен Евросъюз. Но ако Европа излезе с план, който има обща подкрепа и движеща сила зад него, ще може да кажем, че тя започва да се измъква от кризата. На свой ред това ще стане най-важното събитие за тази година.

Най-важното е политическото, а не финансовото измерение. Може да се каже, че ЕС е в процес на справяне с банковите проблеми, че може да избегне други спорове по държавния дълг, но цената, която плати, е както рецесията, така и много по-сериозният проблем с безработицата, която е по-висока в сравнение със САЩ, а в някои европейски страни тя е чудовищно по-висока.

Може да разделим ЕС на три категории държави, ако сравняваме безработицата в тях с безработицата в САЩ, където тя е около 7,7 на сто. Има пет държави в ЕС, където безработица е много по-ниска - Австрия, Люксембург, Германия, Нидерландия и Малта. Има седем държави, в които безработицата е примерно на равнището на САЩ - Румъния, Чехия, Белгия, Дания, Финландия, Великобритания и Швеция. А в останалите 15 държави тя е по-висока отколкото в САЩ. В 11 държави равнището на безработица е от 10 до 17% - включително във Франция 10,7%, Италия 11,1%, Ирландия 14,7%, Португалия 16,3%. В две страни безработицата е направо страховита - в Гърция е 25,4%, а в Испания - 26,2 на сто. Това е такова равнище на безработицата, което е близко до нивото в САЩ по време на кулминацията на Великата депресия.

Трябва да се има предвид, че безработицата расте сред младежта. В Италия, Португалия, Испания и Гърция над една трета от младите хора под 25 г. нямат работа. Ще минат доста поколения, преди безработицата в Испания и Гърция да падне до приемливо равнище.

Тя създава поколение младежи без корени, което е пълно с енергия и гняв. Безработицата



е в основата на антидържавните движения



както на левите, така и на десните сили. Онези, които продължително време нямат работа и надежди, просто няма какво да губят и мислят, че могат да постигнат нещо чрез дестабилизиране на обстановката в държавата. Трудно е точно да се определи какво равнище на безработицата поражда подобен род вълнения и безредици, но няма никакви съмнения, че Испания и Гърция вече се намират в тази зона, а и други може да се озоват там.

Интересно е да се отбележи, че ако в Гърция вече се появи силно дяснорадикално движение, испанската политическа система, макар и да изживява определено напрежение между центъра и автономните региони, съхранява относителна устойчивост. Бих казал, че тази стабилност се базира на вярата, че ще бъде намерено някакво решение на проблема с безработицата. Но този проблем няма да бъде решен бързо. Той носи дълбок структурен характер. В САЩ равнището на безработица по време на Великата депресия бе намалено в ограничена степен от Новия курс на президента Франклин Рузвелт. Но за решаването на проблема бе наложително преструктурирането, породено от Втората световна война.

Неравномерното разпределение на бремето по разходите както между държавите членки, така и между различните слоеве, създава заплаха за Евросъюза. И работата не е в това, че държавите теглят в различни посоки, а че се появяват политически движения, особено сред икономически най-потърпевшите слоеве от обществото, които са настроени националистически и не вярват на собствената си върхушка.

Какво друго може да се случи в тези страни, които са подложени на социални катастрофи? Дори катастрофата да бъде смекчена в някаква степен от сивата икономика и емиграция, които ще намалят безработицата, в 14 европейски икономики положението ще варира от болезнено до окаяно.

Евросъюзът толкова се е фокусирал върху финансовата си криза, че за мен не е ясно дали проблемът с безработицата се осъзнава от ръководителите му и чиновниците. Отчасти това се дължи на засилващия се разкол в мирогледа на европейските елити и на онези, чийто живот в Европа става горчив. Отчасти това се дължи и на географския фактор. Държавите с ниска безработица се намират в Северна Европа, която е центърът на Евросъюза. А държавите с катастрофални равнища на безработицата се намират в нейната периферия. Лесно е да се пренебрегнат нещата, които са далеч.

Осмислянето на европейския проблем трябва да излезе извън рамките на финансовата криза и да стигне до социалните й последици. Запазването на стагнацията и на безработицата на сегашните нива не може да продължи още цяла година, без да предизвика създаването на значителна политическа опозиция.

И тази опозиция сама ще сформира правителства или ще принуждава съществуващите правителства да разкъсват тъканта на Европа. Тази тъкан не е достатъчно здрава, за да се противопостави на възникващите предизвикателства. От хората не се иска да гинат заради ЕС по бойните полета, но от тях се изисква да живеят един мизерен и пълен с разочарования живот. По много причини това е по-трудно, отколкото да проявяваш храброст. И понеже главната перспектива на ЕС бе процъфтяването, провалът на благоденствието и разпространението на бедността създават непоносима обстановка. Дълго така не може да продължава.