Цигуларят Милко Ст. ме залови да изпращам дебел плик с мартеници за чужбина и обилно коментира събитието. Повечето месеци от годината той прекарва в Германия, освен това свири в най-различни земи, знае много за живота на българите по света, пишел книга за това. "Като накачат всички мартениците - рече сега, - сякаш започва преброяване на нашенци в чужбина. Едва ли не българите довчера са били невидими и изведнъж излизат на светло. Можеш да трепнеш дори, че сме толкова много по света. Става ти по-близък някой огромен град, в който вчера си бил самотен и изгубен - не си сам, сънародниците ти се обозначават (като че специално за теб), кимат, поздравяват, заговарят те. Не че са на всяка крачка, но един да срещнеш, личи като новоразцъфнал. Виждал съм го навсякъде, където съм бил през март, самият аз слагам мартеница и на концерт, непременно раздавам на този-онзи в оркестъра, побългарявам ги един вид. Веднъж в Амстердам бях закичил една диригентка и на улицата цяла тумба циганки я награбили - приказват й на български, искат някаква услуга, не може да се отърве. Ще помни тая Баба Марта, докато е жива..."



Крачехме из фоайето на Централната поща - навън валеше



Възрастни жени се изреждаха пред кутиите за писма, вдигаха пликовете към очите си, за да проверят за последен път адреса, после ги пускаха в процепа - тържествено някак, ритуално. "Всичките пращат мартеници - уверено отбеляза Милко, - семействата им всъщност са там. Два милиона българи от две и от три поколения - само новата емиграция. Предишните вече не носят мартеници, поне не всичките..."

Моята баба не ми пращаше мартеници, тя ми правеше. Червен и бял конец, други по-тънки техники, майсторка беше. Е, това са истории разпространени, всеки има такава история. В училище правехме мартеници за непознати другарчета, за граничарите. Първият масиран износ на мартеници беше по време на Корейската война - за пионерчетата на Ким Ир Сен. Какви мартеници там, под бомбите, не беше ясно. (За по-сигурно събирахме и дрешки.) Впоследствие този експорт се бе превърнал в традиционен, знам, че изпращаха в Куба, в Чили, в Никарагуа. Странно какво послание са отнесли тези мартеници - различно от вековното, което влагаме тук. Но това е жест чистосърдечен, трудно ще го сбъркаш. А и това пожелание: "Бели и червени!" говори май само на българина. За бузките става дума, който е забравил...

Е, имало е всякакви опити някак да се приспособи това за други цели и дори идеи. Чел съм, че ремсистите преди Девети демонстративно окачвали мартеници само с червени панделки. Мои приятели след Десети се закичваха пък с бяло и... синьо. Млади националисти преди две-три години изработваха и предлагаха на площад "Славейков" комбинация с добавено зелено. Всичко това се оттече и не остави следа в традицията. Не я съсипа тая традиция и неизбежният кич, който я атакува ежегодно. Целият кич на епохата си опита късмета през мартениците и нищо не се прихвана, нищо не измести бялото и червеното - какъв само "проект" са извъртели старите българи, векове държи!

Толкова здраво държи, че с него, с тънкото му червено-бяло шнурче сега опитваме да свържем изтъняващите връзки на разпилените наши родове.



Да предотвратим раздалечаването, да омагьосаме забравата



Защото днес в мартеници доста точно бихме могли да измерим голямото отсъствие на онези, които напуснаха България. Както и на онези, които се родиха в чужбина. За милиони от нас днес бялото и червеното имат и друг смисъл, освен цветовете на здравето, друго печално значение. Това са цветовете на раздялата. Цветът на кръвта - там някъде далече по света. И цветът на тъгата, белият цвят на родителската и на синовната горест, уталожена, завяхнала, но все тъй безутешна. Такава мартеница, ако питате мене, някои от нас трябва да носим през цялата година...



Старите жени във фоайето на Централната поща!



Дъждът не можеше да ги спре, защото трябваше да успеят - пролетният им поздрав да стигне навреме. Извън скайпа, извън телефона. Пожеланията (или заклинанията!), написани от майчина ръка - те вярват, че това има значение. Между тях се говори, че в някои български ресторанти и магазини в чужбина мартеници вече се продават. От една страна хубаво - майките няма да са вечни. А от друга - колко жалко, че тази сладка привилегия си отива, дори в това престават да са незаменими и нужни.

Така стоят нещата с българския експорт на мартеници по света. Най-доброто перо от нашия износ. Със забележителен ръст през последните три-четири години. Забележителен, но не и окончателен. Едно добро количество отгоре ще добавят онези, които ще заминат през март - на реверите си ще ги изнесат. А те ще са хиляди през този март. Има защо...

Довечера, в протеста си, хората по улиците на българските градове ще бъдат с мартеници. Знам за революция на розите, на карамфилите. Нашата ще бъде революция на мартениците. Едно надигане на мъже и жени, чиято основна цел е да се сложи край на всичко, което превърна износа на мартеници в държавен приоритет.

Да оставим мартениците в България - колко трудно се оказва това!