39% от строителните фирми у нас не са имали нито една нова поръчка през миналата година. 87% от тях са свили значително оборотите си. Колко изобщо са отпаднали от пазара не е ясно. Поне 50 хиляди души от бранша са загубили работата си от януари до декември 2012 г. Като цяло секторът се е върнал на нивото от 2006 г.

Стряскащите данни са на Камарата на строителите и бяха оповестени неотдавна от "Сега". Те са резултат на кризата и на бавното и мудно пренастройване на приоритетите на държавата в строителството. Но не само кризата мори бранша. За предприемачите и строителите има още една тегоба - парите, които трябва да платят на общините, за да могат изобщо да работят.

Космическите такси, които бизнесът плаща, за да получи от местните власти разрешение да строи, са скрит строителен данък. В нарушение на закона, както почти всички административни такси у нас, така и тази за разрешението за строеж не е икономически обоснована. С други думи, нито една община не е доказала, че цената на таксата покрива разходите по издаването - хартията, заплатите и работното време на съответните чиновници и подписа на главния архитект. В София строителното разрешение на големи офис сгради и молове стига до 2 млн. лв. Ясно е, че чиновниците не са свършили работа за толкова пари, нито пък, че получават релевантно заплащане на изработеното.

Разрешението за строеж е класически пример за несправедливостта и необосноваността на административните такси на местно ниво.



София например е разделена на пет зони,



в които таксата се смята на квадратен метър разгъната застроена площ (РЗП). Стойността е от 14 лв. за центъра до 5 лв. на кв. м РЗП в строителните граници на столицата и 3 лв. на квадрат - извън тях. Така за строящата се в момента офис сграда на столичния площад "Македония" (до сградата на КНСБ, с РЗП 55 445 кв. м) инвеститорът е платил 780 хил. лв. по общинската тарифа само за разрешението. За двата небостъргача, които също се строят усилено в момента, преди няколко години са платени съответно 600 хил. лв. и близо 2 млн. лв. Друг пример - най-новият мол се намира чак в третата по скъпотия зона за разрешенията, но с РЗП от 128 343 кв. м получава хартийката срещу 1 283 430 лв. Така че трудът на чиновниците, хартията, мастилото и пр. канцеларски материали излизат твърде солено.

Във Варна таксата за разрешение за строеж на нежилищните сгради е 2.70 лв. на кв. м РЗП. Ако обаче бъдещата сграда ще се издига в 2-километрова зона след 100-те метра плажна ивица от морето (зона Б по закона за Черноморското крайбрежие), цената става 8.10 лв. на кв. м РЗП. Нищо, че едни и същи хора извършват един и същи труд и ползват еднакви материали за документа.

В границите на Стара Загора навсякъде разрешителното струва по 2 лв. на кв. м РЗП. Така софийският инвеститор на офис сградата на пл. "Македония" би платил във Варна близо 150 хил. лв. (ако е извън зона Б), а в Стара Загора - почти 111 хил. лв. Разликите между 4 и 7 пъти със столицата едва ли могат да се обяснят с разликата в цените на канцеларските материали.



Какво получават инвеститорите срещу космическите суми



е риторичен въпрос. Идеята е, че общината използва парите за инфраструктура. Само че не за ремонтиране на пътищата около обекта, а по принцип - където има нужда в града. Често общините принуждават съответния инвеститор сам да си направи инфраструктурата около обекта като условие да му разреши да строи. В бума на строителството, в годините, преди кризата да свие бранша, столицата събираше значителни суми само от това перо. В кризата кметството отчита значително свиване на приходите - за цялата 2012 г. са събрани едва 5.8 млн. лв. от строителни разрешителни. Сумата е в пъти по-ниска от нивата преди кризата - през 2008 г. в общината са влезли 48 млн. лв. от таксата.

Бизнесът като че ли вече е свикнал, че трябва да се бръкне сериозно. От камарата на строителите дори обясниха пред "Сега", че въпросът не е актуален - секторът се е свил в кризата, не се строи така бурно, затова и инвеститорите не са поставили въпроса на дневен ред. Доколко сериозно може да е такова обяснение е друг въпрос, но явно ще трябва да се изчака раздвижване в бранша, за да се чуят гневни гласове срещу административното бреме. Впрочем този сценарий бе вече разигран в столицата - в пика на строителството София вдигна драстично таксата в две последователни години. През 2007 г. таксата се вдигна 16 пъти (въпреки че кметът Бойко Борисов искаше 20 пъти увеличение). Преди това бе 80 ст. на кв. м независимо къде се намира строежът. През 2008 г. таксата отново бе вдигната, а градът - разделен на зони. Още след първото повишение последваха обжалвания от страна на две браншови организации, които спечелиха на първа инстанция делото. Вместо да обжалват докрай, след среща на "Московска" 33 с тогавашния кмет Борисов браншови организации се споразумяха с общината. И таксите останаха.

Разрешението обаче е последната стъпка преди строежа. Преди заветния подпис на главния архитект инвеститорът



трябва да се сдобие с още куп документи,



чиито цени изглеждат също така не съвсем логични. Визата за проучване и проектиране, копията от идейния инвестиционен проект, решението по оценка на въздействието върху околната среда и др. се заплащат по икономически необосновани цени. А целият процес по набавяне на всички необходими документи е тромав и дълъг.

"Може да се твърди, че процесът на издаване на строителни разрешителни в България е сложен, бюрократичен и поражда корупционни практики". Констатацията е на Института за пазарна икономика - още от далечната 2007 г. 6 години по-късно процесът не е станал нито по-малко сложен, нито по-малко бюрократичен. Според различни изследвания издаването на документа отнема средно 51 дни, а във Варна - 150. В годишната класация на Световната банка Doing business да се започне бизнес у нас през 2012 г. е станало по-трудно спрямо 2011 г. При строителните разрешителни положението също се влошава - страната ни слиза от 119-о на 123-то място. Дали процедурата е станала по-малко корупционна няма как да се докаже, защото инвеститорите (не)разбираемо не желаят да коментират.



НОРМАТИВИ НА ХАРТИЯ

Разрешителните за строеж са местни такси и законът дава право на общините да определят размера им. Пак според закона обаче общинските съвети не би трябвало да одобряват налози без икономическа обосновка. Още повече, че от миналата година съществува Закон за ограничаване на административното регулиране и административния контрол върху стопанската дейност. От тази година пък е в сила методика за определяне на разходоориентиран размер на таксите и за изразходването им. Според методиката от 1 януари държавните и местните налози трябва да са изчислени по нея. Кметствата не дават вид дори да са чули за подобни изисквания. Държавата - също. В момента това са поредните приятни за ухото, но абсолютно неработещи нормативни текстове. Кога ли някой гражданин/фирма (в краен случай - пенсионер) ще се сети да обжалва административното бреме?

"Необоснованата административна тежест за бизнеса е един от основните проблеми, застъпван в различни изследвания за правната рамка, регулаторната среда или дори инвестиционния климат. Извън основните причини, свързани със същността на разрешителните режими и процедури, от които произтича по-голямата част от определяната като "ненужна" административна тежест, много от изследователите посочват именно режима на таксите в България като носител на необосновани и несправедливи административни разходи за бизнеса и гражданите от гледна точка на основните принципи, на които следва да се подчиняват държавните такси". Това е прелюдията към инструкциите за въпросната методика на сайта на икономическото министерство. Сложно, тромаво, по чиновнически усукано, докато стане неразбираемо. Чудно ли е тогава, че въпреки тежките констатации т.нар. административна тежест върху бизнеса не намалява.