Дали ако имаше ток по селата на границата между XIX и XX век, селяните щяха да роптаят срещу цената на тока, а не, примерно, срещу данъците? Дали Андрешко днес щеше да остави в блатото бирник, или - примерно - топлинен счетоводител, дистрибутор на кабелни телевизии, някой костюмиран служител за събиране на просрочени кредитни задължения?

Преди стотина и кусур години Елин Пелин пише разказа "Андрешко", който десетилетия наред учехме като пример за народна взаимопомощ, насочена срещу държавническия произвол и непосилните данъци, стоварени върху бедните селяни. Учехме разказа като прогресивен и човеколюбив, такъв заряд беше вложил в него и класикът. Едва в началото на 90-те някои икономисти и политолози на прехода взеха да ревизират четивото и мястото му в читанките - било непедагогично. Учело хората на "андрешковщина", тоест на анархистично сиромахомилство и институционален саботаж. Същото било, като да си даваш билетчето в рейса на някой безбилетен, после той на други и така. Защото неплащането на данъци е престъпление, то подкопава бюджета, значи подкопава правителството, значи подкопава държавната власт, образованието, науката, армията - тоест отслабва родината.

Обаче гледай ти,



Андрешко и днес е на улицата



Като слушам призивите на протестиращите да се прекрати съдопроизводството срещу длъжници - в това число към топлофикации, електроразпределителни дружества, банки и прочее, не мога да видя качествена разлика между днешните облъскани граждани и оня млад шоп в блатото преди сто и десет години. Напълно съм сигурен също така, че днешните призиви не са отправяни от алчни хора, желаещи да скатаят няколко сметки, а от нямащи люде, доведени до икономическо отчаяние от бездарни управления и лоши стечения на историческите обстоятелства - всъщност хиляди съвременни станойчовци*.

Само че има голяма и тъжна разлика между онзи Станойчо и днешния градски такъв. Онзи Станойчо безусловно по абсолютни стойности е по-беден от днешния Станойчо, това е вярно. Онзи няма ни телевизор, ни пералня, ни хладилник, ни мобилен телефон, дори собствен часовник си няма!

Има обаче нещо, което днешният градски Станойчо не притежава. Онзи Станойчо има парче земя или дори две-три парчета, има хамбар, зимник и яхър, има къщурка, има една-две градинки и най-важното - притежава важното умение да прехранва себе си и семейството си със собствените си ръце, без да чака нищо от никого. Да, трудно, да - оскъдно, да - блъскайки от сутрин до вечер в жега и студ, но - възможно. Онзи Станойчо е в състояние да задоволява нуждите си изцяло. Вярно, скромни нужди, главно прехрана - ни висоти на образованието, ни театър, ни последен писък на медицината, - но ги задоволява. Онзи Станойчо не чака нищо - ни европари за земеделие, ни за животновъдство, ни целева субсидия за бубарство или за закупуване на нова вършачка. Никой не му и дава. Напротив, държавата протяга към Станойчо ръка, и то ръка здрава и яка, и дърпа Станойча за данъци, брои му овчиците и козите, бърка му в кошерите с меда, мери му виното и ракията, иска му десятък от произведеното жито... А той, понеже едвам си изхранва многобройната челяд,



скатава и крие, крие и скатава



Днешният градски Станойчо е пролетарий. И да има работа, пак едвам бута поради европейските цени, българските заплати и превърналото се в мръсна дума словосъчетание "финансова стабилност". Ако няма работа, то няма какво да яде, щото ни градинка, ни нива, ни нищо - само боклукчийски кофи. И да има парче земя някъде, не знае как да се оправи с нея, не са онези времена. При днешния градски Станойчо изобщо не става дума за изхранване на многобройна челяд - той нея я спестява главно поради сиромашия.

Онази държава лежеше на милиони станойчовци, затова може би тя води войни с размах и самочувствие, повечето загуби, така докара станойчовците до градски зяпльовци, класово осъзнати бачкатори и конспиратори. Следващата държава мобилизира останалите станойчовци по ТКЗС-та и АПК-та, образова децата им, направи от тях промишлена и хуманитарна интелигенция и пролетариат. По ред причини обаче, преди всичко свързани с производителността и конкурентност, също рухна. По-следващата държава стана институционализирана завера за индивидуално обогатяване зад политически параван. По почина "Кой взел, взел".

Дойде време днешните станойчовци да викат към нея: "Дай си ми живота, дай си ми съдбата!" А държавата да фъфли под сурдинка: "Това на мене не ми е работа, аз се грижа за макрорамката и финансовата стабилност,



производителността и прираста си го правите вие."



"Е, как ние, като няма къде, като няма какво, ти защо тогава ми се правиш на началство?" - отвръщат те отчаяни. А държавата гледа настрани и си мисли: "Че аз не се правя, аз съм си началство - на едната заплатка и на по някое рушветче от време на време живея; то и без държава хич не бива, биля. Вие се оправяйте сами, мойто се не губи."

Хич не съм оптимист за тези взаимоотношения, хич. И у нас, и по света.

----

Станойчо се нарича селянинът в разказа на Елин Пелин, комуто съдия-изпълнителят е тръгнал да секвестира житото заради неплатени данъци.