Години се подсещах, че трябва да издиря онази снимка. С времето това намерение ставаше все по-твърдо, тържествено дори, но както обикновено се случва с подобни решения, не предприех нищо. Било е лесно тогава - разсъждавам сега - излизаха само няколко вестника, имах куп приятели между фоторепортерите в печата, всеки щеше да ми услужи. С времето тази възможност просто се отдалечи, усложни се: трябва да се виси в библиотека, да се разгръщат пожълтели страници, а и датата не мога да посоча дори приблизително. Не е задача за разсеян поет, а и в "Нерви и утехи" не предлагаме илюстрация. И защо, след като мога просто да ви я разкажа каквато си я спомням?

Било е, все пак, в размирните месеци на промените. В дните, когато още не знаехме към какво точно се стремим, просто бяхме сигурни, че трябва да e Нещо Друго.



Дни на отказ и дни на надежди



Време на възможни и невъзможни мечти. Вероятно преди още да знаем за какво ще се борим и какво ще строим. Нито какво ще ни свързва и какво ще ни разделя. Нито че ни предстои реалност, а не въображение.

На снимката - група хора, сериозни и пременени, държат транспарант (или плакат беше?): "И Видин е в Европа!" За думичките съм сигурен, виж, групата си я спомням всеки път различна.

Понякога в нея ми се мяркат познати лица.

Понякога ми се мержелее собственият ми образ.

Понякога хората са без плаката (транспаранта), захвърлили са го.

Сигурно затова не съм я търсил и намерил тази фотография до днес. Фотошопът на съзнанието я ретушира, допълва и почиства:



животът е твърде суров към мечтите и заблудите ни,



а чрез тях - и към нас. "И Видин е в Европа!" - имаше ли удивителна или не? А я да видим една питанка как ще стои? "И Видин е в Европа?" - приляга, става.

Изминали са две десетилетия и малко, точно половината на онези четиридесет и пет години, за които площадите скандираха, че "стигат". (Въпросът е трябва ли да чакаме още толкова, за да го извикаме пак?) И Видин е в Европа, но... най-бедният. Крепостта на българския Северозапад - на колене пред бедността. Предадена отвътре, със свити пред мизерията знамена. Дори самият мост към Европа, оказва се, не променя непоносимия живот на този край. Още богат в нашия спомен, още културен и благополучен. А днес - катастрофално разорен.

Има една проста публицистична техника от миналото. Взема се стара снимка, проследява се пътят на заснетите лица, разказва се животът им от мига след щракването на фотоапарата. Получават се интересни и поучителни текстове. Днес такива разследвания не се предпочитат - трудоемко е и не е модерно. Пресслужбите и интернет опростяват нещата. Дори аз (ако имах снимката, която нямам) бих избегнал подобен подход сега. Дано животът на онези хора да се е състоял добре, дано при демокрацията да не са споделили съдбата на своя край. Просто мисля, че всички тогава сме живели под онзи плакат (или транспарант?) и само случайно не сме се снимали под него.

Сега в плакатите навън Европа не се споменава. Такива високи, идеални цели никой в България няма. Целта е да се платят токът и парното, най-много да се бутнат монополите.



Европа е представена тук главно с монополи



Които не са руски, те са европейски. И в двата случая еднакво непобедими. Освен с монополи Европа присъства и със забрани. Все нещо е запретено, все нещо не може, а ако може - то не и за нас. Малко като при социализма: всичко е забранено, а което не е забранено, е задължително (Чърчил). Европа е и предпочитаното алиби на властта. Когато нещо трябва да откажат, да орежат, да отнемат, позовават се на Европа. Европа го иска така, Европа го иска иначе. Другото алиби е кризата, но кризата е до време (да не вярваш), а Европа може да се окаже до гроб. Та нищо, ако "и Видин е в Европа". А може би тъкмо поради това...

Видин е бедният град, ние сме бедната държава на Европа, чието население мълчаливо пробиваше дупки на коланите - трябваше да гладува и студува, за да добие онази линия, при която да може да се провре през вратата й. Не беше лечебно гладуване, както се оказа - нито една болежка на обществото не бе излекувана. Вече в Европа доживяхме замразени доходи, изгребано и окрадено здравеопазване, примитивно образование - бедност, безработица и социална безпомощност, до каквато не бяхме падали от миналия век. Понякога гордо и гузно ни обявяват някакви суми, които Европа праща на своята бедна провинция. После се разбира, че тези милиони (милиарди?) са предимно очаквани, обещани, рядко пристигат в действителност. А когато пристигат - попиват в пясъците. Още по-рядко научаваме за кредитите, които от наше име се сключват и които ще плащаме.



Брашненият чувал не познава друго освен тупалката



Европа, онази от легендата, хващала окото, Зевс се обърнал на бик и я отвлякъл - през морето, та на остров Крит. Похищението на Европа е богат сюжет в ренесансовата живопис, велики художници са си пробвали четката. Различни виждания за Европа, но в едно съвпадат - апетитна девица.

Европа от нашата легенда е друг сюжет. Някой я похити (отмъкна) българската Европа, но си трае къде я държи. В швейцарска банка ли е, в офшорна ли - кой да ти каже? Дори не знае човек какво да си напише на плаката (транспаранта).

Ако се прежали да се снима...