Твърде малко в гръцкото общество са тези, които през втората половина на 60-те години на ХХ в. вярват, че в Гърция отново е възможно да бъде установена диктатура. Както и в много други части на Европа, включително и в България, след 1923 г. в Гърция четирикратно се установяват диктаторски режими, чак до 1955 г. Впрочем, както ще е видно и в други подобни случаи, диктатурите много често се установяват при всеобщо, или поне преобладаващо, обществено неверие.

Само няколко месеца преди преврата в Гърция, водачите на политическите партии се надпреварват да твърдят, че установяването на диктатура е съвършено немислимо. Многократни са заявленията в тази посока на Г. Папандреу (старши) (вж. Извори), на дейците на гръцката левица, на обществени деятели и творци.

Днес е трудно да се прецени дали неспирното повтаряне на тезата за невъзможността за установяване на диктатура в Гърция през 1966/67 г. е своеобразна защитна мантра или гръцките политици искрено са вярвали в тази невъзможност. Всъщност точно по това време не само във войската, но също сред генералитета, в правителствените кръгове и не на последно място в Двореца се обмисля съвсем не на шега точно такъв развой на събитията. Обичайно подобни слухове просто се носят из въздуха, такава възможност сигурно е била често обсъждана в лични разговори. За това по-скоро ще трябва да приемем масовите твърдения за невъзможността на нова диктатура като защитен рефлекс на гръцките политици, не като основание за пълната им увереност в необратимостта на демократичното развитие на гръцкия политически живот.

Трябва да се признае, че особено в първите години на диктатурата, самите "черни полковници" правят и невъзможното за да разясняват позицията си за "гнилостта" на политическия живот в страната. Както е обичайно за тамошните политически нрави те безспир обикалят и най-затънтените села, и най-малките производствени предприятия, и най-малките острови за да говорят пряко с гражданите. И бригадният генерал Стилианос Патакос и полковниците Георгиос Пападопулос и Николаос Макарезос единогласно твърдят че "Гърция е единствената страна, където политическите партии функционират недемократично. Един [партиен] водач регулира политиката и състава на партията [си], и който не е съгласен с него, е подлаган на изключване от партията".

На първо време изглежда, че в страната вярват напълно на тримата превратаджии, отсъстват каквито и да е масови прояви на недоволство, сложни остават само отношенията с Двореца.

Крал Константин II (1964-1973) все пак се решава на рязко противопоставяне на триумвирата и на 13 декември 1967 г. заминава за Кавала, откъдето трябва да обяви началото на контрапреврат. При всеобщото безразличие към кралския призив за въстание, Константин II е принуден да отлети за Рим, завинаги. Въпреки всичко военното правителство официално продължава да демонстрира преданост към монархията, портретите на кралското семейство остават да висят в чиновническите кабинети, а православната църква не спира да споменава краля в молитвите си.

* * *

Уверенията, че военната хунта идва за да установи "епоха на стопанско процъфтяване в Гърция" ще продължат чак до края на диктатурата. Тук ще е нужно да припомним, че в края на 50-те и през първата половина на 60-те години на ХХ в. гръцкото стопанство вече е отбелязало забележим напредък, понякога с над 10% годишно увеличение на брутния вътрешен продукт. Това увеличение обаче първо е от изключително ниско първоначално равнище, и второ, в голяма степен то се дължи на външни инвестиции в сферата на услугите и търговията, на туризма преди всичко, както и в добива на суровини. Въпреки повече пропагандните приказки за "гръцко икономическо чудо", делът на промишлеността в брутния вътрешен продукт (БВП) непосредствено преди преврата не надминава 10 %.

Военният режим, още веднага след преврата, обявява развитието на промишлеността за неизменен национален приоритет, "защото само промишленосттта може да предостави необходимите средства за необходимото и желаното развитие". Така в края на 1972 г. делът на промишлеността в БВП се покачва забележимо и достига 32, 3 %. При все това развита остава само леката промишленост - преработка на селскостопанска продукция, производство на храни, платове, дрехи, а в по-малка степен добивна и преработвателна промишленост, но също някои важни химически и корабостроителни предприятия при много силно присъствие (средно около 20 %) на големи чужди компании. Основната маса от предприятия, над 100 хиляди, са с до 5 наети работника, на практика - семейни.

Значителни промени се предвиждат и в селското стопанство. На първо време военната хунта опрощава дълговете на селяните към държавата на обща стойност 7, 5 млрд драхми. Същевременно е започната масова акция за изказване на благодарност на "спасителите на гръцкото село", даже по пътищата са разпънати надписи като "Селяните са благодарни на националното правителство" и "Селяните са верни на Революцията от 21 април [деня на военния преврат]". Както вече стана дума, военният режим в Гърция настоява неговата деятелност да се обозначава като "революция". Всъщност, още предните правителства обсъждат опрощаването на дълговете на селяните поради невъзможността те изобщо да бъдат събрани, но краткото им пребиваване на власт не довежда до окончателно решаване на проблема.

* * *

Първите стихийни борби срещу военния режим започват не преди да са изминали две години от неговото идване на власт. Значителен брой интелектуалци самостоятелно се изказват остро срещу хунтата и нейната примитивна идеология, но само пред средства за масово осведомяване в чужбина. Много от най-видните политици, учени и творци емигрират принудително още през 1967 г.

Вероятно първата голяма масова изява срещу военния режим е на погребението на Нобеловия лауреат за литература Георгиос Сеферис през септември 1971 г., когато хилядното множество примесва скандиранията "Безсмъртен" със "Свобода" и "Избори". Продължителните студенски бунтове продължават на практика през цялата 1973 г., техният връх е в периода 14-17 ноември.

В протестите и сблъсъците в Атина през 1973 г. участват далеч не само студенти, не само младежи дори. Поради участието на посолството на САЩ в Атина, както и на американските специални служби, при пълната подкрепа на правителството на САЩ за гръцката военна хунта, значителна част от лозунгите на протестиращите са с ярка антиамериканска насоченост. Тези настроения се засилват рязко след преврата срещу законната власт в Чили на 11 септември 1973 г. и убийството на президента Салвадор Алиенде. Макар и отдалечени географски, между тези два военни режима има много общо, както и в борбата срещу тях впрочем.



---------

Извори



"Когато [Йоанис] Метаксас [(1871-1941)] се осмели да установи диктатура през 1936 г., диктатурата се ползваше с престиж в Европа. Тогава начело бяха Хитлер и Мусолини. Днес в Европа е достатъчна само думата "диктатура", за да предизвика тя всеобщо възмущение . . . и не само в чужбина, но и в нашата страна. Сега целият политически свят единодушно се изказва против диктатурата. Народът е готов да се бори и даже да жертва животът си в защита на своите свободи. Войската, както и гръцкия народ, не е отделна обществена класа. Офицерите и войниците са деца на народа, те са се клели да защитават неговите демократични свободи. Напразни са надеждите на немногобройните глупаци, които мислят, че войската ще излезе срещу народа. Ще се случи обратното: войската ще защитава народа."

Из интервю на Георгиос Папандреу (1888-1968), в. "Етнос", 6 март 1966 г.



"Стават две години, през които ни е наложен един режим, изцяло противоречащ на идеалите, за които се бориха нашите хора и за които воюва толкова бляскаво нашият народ през последната [Втора] световна война. Поставени сме в положение на насилствено упоение, при което всички духовни ценности, които успяхме да запазим живи с кръв и пот, вървят към удавянето им в блатистите застояли води. Не ми е лесно да разбера, как подобни щети нямат значение за никого, освен за някои хора. За съжаление не става дума само за тази опасност. Всички вече научиха и знаят, че при диктаторските режими началото може да изглежда лесно, но трагедията [предизвикана от тях] остава непредотвратима накрая. Именно драмата на този край ни мъчи, съзнателно или несъзнателно, както в прастарите Есхилови хорови партии. Колкото повече продължава да съществува неестественото положение, толкова повече напредва злото. Аз съм човек без абсолютно никаква политическа обвързаност и мога да го кажа: "Говоря без страх и без патос". Виждам пред себе си разсипията, към която ни води подтисничеството, покрило нашите места. Това неестествено положение трябва да бъде прекратено. Това е националната повеля. Сега се връщам към мълчанието си. Моля се на бога да не ме довежда друг път до такава нужда да говоря отново."

Из изявление на Георгиос Сеферис (1900-1971), поет и Нобелов лауреат за литература (1963 г.), БиБиСи, 26 март 1969 г.



Свързан текст:

http://www.segabg.com/article.php?id=637473