"Хей, пролет иде? Дигат се мъглите. /Къде ги вихри влачат, дявол знай." Не изречено, не изпято, като издишано е това слово - освободено, пулсиращо, метежно. Така се приветства събуждането на човек и природа нали? "Дерат се ризите на планините" - кой днес ще се премери с това? Или с онова искрящото "Хей, пролет иде в наший роден край!"

А иначе: не иде, дойде пролетта - никой не я забеляза. Дърветата не цъфтят, човеците не я разпознаваме. Отец Пламен Седларов твърди, че щъркелови гнезда в неговата енория са останали празни. Най-верни нам мигранти са се отрекли от нас. Някаква покруса се таи в тази пролет - сурова като истина. Истината, ако е затъпквана с пета или държана на тъмно, после не радва никого. Уж истината е свобода, но свободата бива и кратка. Това го знае българинът, но защо го знае?

Смени се, може би, правителството, но не проговаря. Не казва какво има в хамбарите, в тефтерите какво пише. Само бързината, с която реши да подхвърли залък на гладните, показва колко е ужасено от онова, което е заварило. Такова нещо, властта от жълтите плочки да съзре дълбините на бедността и мизерията и да се паникьоса, ние не помним отдавна. Колкото и да бръщолевят за приемственост и благополучие временните министри, скоростта, с която раздиплиха пачките за еднократните помощи, е по-убедителна от всякаква рецензия за дейността на техните предходници. Тези пачки те ги измъкнаха изпод валяците по магистралните лотове - с риск за пръстите си, но и за политическите си кариери. Ощетиха асфалта, та една наглед добре похапваща довчерашна министърка многозначително изохка - все пак, асфалтът е свещена субстанция, неприкосновена! "Евтин популизъм, каза тя, който ще доведе до загуба на работни места и ще изкара строителите на протести."



Щели да дадат по 50 лева на семействата с болни деца



и на майките във втора година на майчинството, а по 65 лева ще получат хора, нуждаещи се от енергийна помощ. Има една тънкост в тези съобщения - в повечето от тях думата "еднократно" е спестена. Трябваше да я търся там, където тя добросъвестно присъства. Иначе двете суми са значително под дневната надница на средно успешен просяк в центъра на столичния град.

Заедно с това минаха дописки, че кабинетът и бизнесът обмислят отварянето на магазини за бедните, в които най-уязвимите групи да пазаруват с ваучер или карта. Подобни мерки си спомнят онези, които са били официално бедни след войната - книжки за бедност, снабдяване по специални цени, събиране на дрехи и безплатни закуски в училище. Учителят ми Доньо Дянков се бе уговорил с една своя колежка от Девети квартал да разменят дрешките, които дарявахме за бедните деца - така нямаше опасност някой от нас да познае палтото си на гърба на свой съученик. Но това беше след една война, при която цяла България бе изнесена от съюзници или за репарации, не при тържеството на победилия капитализъм и пазарната икономика. Оттогава не си спомням подобно поведение на държавата, освен за подхранване на дивеча в горите - за да бъде прилежно отстрелян впоследствие.

И всичко това след една зима, приятна във всяко отношение - без студове и без виелици, затова пък пълна с хаос, демагогия и големство.



Един забравен вече политик, пак в едно такова гладно време,



обичаше да цитира поета Димитър Подвързачов. "Всяка власт в България - бил казал Подвързачов - се държи така, като че управлява в окупирана чужда страна." Прегледах всичко, което можах да намеря от поета. Никъде не открих това жестоко изречение. Но, негово или не, изречението съществува, витае. Вярно е. Валидно. Не може да се редактира. А и защо?

Мерките, които привременното началство замисля и обявява, освен че доказват разрушителното управление, на което страната е била обект, намекват, че от народ ние сме се превърнали в популация, която трябва да бъде защитена - да бъде подхранена и във възможната степен успокоена. Да надмогне социалната дистрофия, да поеме пропагандния транквилант, да престане да се хипнотизира от разкрития и самозапалвания и да впери поглед към урните. Урните след месец са нейното голямо премеждие - като в кутията на факира, където слагат красавицата и я режат с триона. Ако е истина този трион, нацията ще стане на парчета, поне две. Ако е лъжа - ще я извадят цяла. Лъжата, както обикновено, ще донесе всеобщо облекчение.

Различни наши братя от живата природа понякога упорито и немотивирано за външния наблюдател прекратяват живота си. Мисля, че те просто не са съгласни с него - такъв, какъвто го водят. Суицидният нагон при тях се реализира групово, хората са, които се самозапалват поединично. Делфини, китове и акули се изхвърлят по големите океански плажове и издъхват пред очите на скованата от ужас публика. Съобщенията и кадрите от тези саможертви са потресаващи. (Например: 150 кита във Флорида, 300 делфина в Нова Зеландия, представете си само.) Когато природозащитници, пожарникари и всякакви доброволци успеят да завлекат някое от тези същества към дълбокото, то се съпротивлява ожесточено и се връща на брега - при смъртта.



Едно арктическо животинче, лемингът, ни предлага други метафори



Това е малък северен гризач, според интернет се среща около и отвъд Полярния кръг. На всеки три години и девет месеца(!) фамилиите от леминги напускат обиталищата си и тръгват да търсят голяма вода. Шествието им понякога покрива километри. Когато стигнат достатъчно голям воден басейн, те влизат в него, отлични плувци са, но по средата, в дълбокото, изведнъж спират да плуват и се оставят да потънат. И - край...

Вероятно три години и девет месеца са им достатъчни, за да разберат, че така повече не може. Или: че не искат повече така. Така си мислим ние, човеците. Представяме си, че животинките са могли да избират. Но ние често си вярваме, че и самите имаме избор. Странно, че никога до днес не се възползвахме.

А иначе: иде пролет в наший роден край.

Но и срокът тече...