Попаднах в Синая, Румъния, на конференция за висшето образование. Синая е стар буржоазен курорт, нещо като румънска Чамкория сред скалистите, невероятни Карпати, но върху островърхите й къщи тоталитаризмът беше оставил сива патина, контрастираща с агресивните цветове на настъпващата пазарна икономика. Мислех си, че това са всъщност вилите на чокоите, които ограбват златото на Остап Бендер, когато той, бягайки от СССР, тръгва за митичното Рио де Жанейро.

На конференцията имаше македонци, сърби, хървати, българи, румънци, украинци, а също и западняци, за които се предполагаше, че трябва да бъдат догодина visiting scholars в съответните департаменти в Източна Европа. Един от тях беше пенсиониран професор по антропология - кръстих го Перушанчо заради разветите бели коси. Лекцията му трябваше да бъде за възможностите на интернет, но той направи пленителна power point презентация за остров Тоби - парче земя, загубено в синевата на Тихия океан около Суматра. От уебсайта на Перушанчо приятелите на Тоби можеха да научат всички необходими им подробности за това коралово място ("всичко за Тоби", "открити тайни на Тоби", "неоткрити тайни на Тоби" и пр.).

Имаше и друг американски професор, малък и напорист глобалист, който ни убеждаваше да вземем японските пари и беше дошъл да ни обясни, че ако искаме да разберем Балканите, трябва да знаем всичко за Индия и Китай (поради глобализацията): той самият не знаеше нищо за Балканите, но твърдеше, че знае за Китай (дали там не твърдеше обратното?). Присъстваше още и г-н Зайцев, руснак с оксфордски английски, който артистично ни разказваше за ситуацията на висшето образование в БРУМ (Беларус, Русия, Украйна и Молдова), подкрепен от непрестанния рефрен на един грузинец: "При нас нещата са в пъти по-зле!"

Заведоха ни на екскурзия до замъка на Дракула, от който трансилванският туризъм прави пари: той беше бутафорен, но кичът по сергиите наоколо беше съвсем истински, същият като в Несебър, а може би и в Абиджан, Джакарта или Валпарайсо.

Вечер конференцията се отдаваше на балканско-румънска екзотика: посетихме разни механи, кръчми и пр., които изглеждаха балкантуристки, имаше оглушителна румънска чалга (манеле) и силна ракия, предлагаше се политически некоректна сланина и много, много месо - чевермета, шишове, пържоли, пръжки, суджуци... Танцувахме береница, сиртаки и рок. По едно време западняците взеха да викат "мечки, мечки" и ние, разбира се, решихме, че става дума за цигани мечкари. Но не - от гората, през дупки в телената ограда, бяха преминали две средно големи кафяви мечки, които посетиха кофите с отпадъци на луксозната механа, похапнаха пред очите ни и по живо и по здраво се прибраха, съпроводени от възгласа на изискан професор от работническия Шефилд: This made my day!

Колкото и глобална да беше тази конференция, налагаше се да я напусна, за



да отида на друго място, още по-глобално



Моя докторантка защитаваше двойната си докторантура в Ница. Да, на Ривиерата, където не бях ходил. Лошото беше, че нямаше добра самолетна връзка, та трябваше да се върна в София с влак. От бюро "Рила" в София ми издадоха прецизен билет, в който пишеше, че пътувам "на 19.30" и пристигам в София "на 6.00", което беше добре, защото самолетът ми през Рим за Ница беше в два следобед. На гаровото табло в Букурещ обаче такъв влак не съществуваше. На информацията ми обясниха на перфектен румънски, че влакът тръгва в 23.30 и пристига в 10.10. Побеснях, но нямаше какво да се прави. Благославяйки бюро "Рила", седнах в чакалнята на букурещката гара, където по дантевски ухаеше на местни човешки тела (но другият вариант беше "Макдоналдс"). В 11.30 се качих на влака и се хвърлих на леглото в спалния вагон. На сутринта се събудих към 9.00, уверен, че съм някъде към Своге. От прозореца попитах едни войници на коя гара сме, а те бодро ми отговориха, че сме в "средата на България". Горна Оряховица. Изстинах и отидох при шафнера, който ме информира, че поради наводнения в Украйна разписанието е променено и по него пристигаме "на 13.05", но със сигурност ще закъснеем. Върнах се в купето и грохнах, представих си как се проваля дисертация на тема "Балкански дебати за глобализацията" и петима френски професори с удължени лица чакат своя железопътен балкански колега... След 10 обаждания по мобилния си телефон най-накрая се свързах с фирма за такси в Плевен: обясних им, че съм на Павликени, да, Павликени, а не например на остров Тоби, че след 45 минути съм в Плевен и искам кола, която за два часа да ме закара на летище София. Чакаше ме. Шофьорът също ухаеше, но караше бързо. Попита ме къде пътувам и като му казах, ме погледна по детински в очите: "Аз никога не съм пътувал със самолет!" Разпитах го, беше си от Плевен, където според него всичко живо емигрирало, а брат му, майка му и баща му били в Испания, работели на зеленчукова борса. На въпроса ми защо и той не е отишъл с тях ми съобщи, че нямал паспорт, всъщност по паспорт той е руснак: майка му била рускиня и той взел също руско гражданство, за да избегне навремето войниклъка. Ама, ето сега... от две години кандидатства - той, дето е половин българин и цял живот живее тука, - ама поради наплива на македонци, молдованци, бесарабци и не знам още какви, дето искат да стават българи, му казали, че ще чака най-малко още една година. Да стане българин, та да отиде и той в Испания.

"На 12.05" бяхме на летище София. Бях се обадил на жена ми, която ми донесе най-необходимото и бебето Павел (7 месеца) на свиждане. За първи път прелитах през родния си град, през очите на транзит-пътника чакалнята на летище София изглеждаше... странно.

Полетях. От самолета съвсем за малко видях един свой щастлив сън - бели облаци плават над блестящото лазурно море и създават усещане за безтегловно, обемно пространство.



Пристигнах на Лазурния бряг,



посрещнаха ме моята докторантка и нейният ръководител от френска страна. Настаних се в хотела и просто не вярвах, че съм пристигнал. Вечерях във френски ресторант - не манджа, някаква поема. Срещу мен на масата красива парижанка (пардон, ницчеанка) ръкомахаше с дълги пръсти. Ница беше разпростряла наоколо палми, високи леки къщи с ажурни балкончета, "Негреску" луксозно сияеше до "Променадата на англичаните", плажът беше с едри камъни, по които почти не може да се ходи. На обяд бях канен с комисията, която яде в мензата - но наоколо шетаха като майчици лели с бонета и обгрижваха професорите със сосове, сиренета, специален хляб, вино.

Защитата беше тежък академичен труд. Мойта докторантка, която и без това е дребничка, а сега беше отслабнала със 7-8 килограма, защото цяло лято, за да се издържа, беше работила по 12 часа на ден в италианска джелатерия, стоеше храбро сама срещу тежкотонажно професорско тяло, което громеше буква по буква нейния текст. Накрая, след като изгони всички присъстващи и спусна дори щорите на прозорците, за да пази секретност, тялото й присъди съответната титла - успех! Празнувахме в друг ресторант - тя ми говореше почти расистки срещу арабите - били непоносимо вкопчени в своята култура.

Тръгнах си на другия ден. На летище Фиумичино, Рим, имах шест часа престой. С всичкия си ум взех експрес "Леонардо" и отидох да видя Вечния град, който не бях виждал. Във влака четох статия за създаването на африканския литературен канон (научих имената на Сийонка, Ачебе и на Нгугу - последното веднага ми стана любимо, и си повтарях "Нгугу, Нгугу", мислейки за бебето Павел), защото се готвех за балканска конференция върху литературните канони в София. По-късно изчислих, че престоят ми в "Рим, открит град" беше около 20 минути - "Сан Пиетро" е величествена, до Колизея успях да изпия една бира за 5.75 евро.

В самолета от Рим за София дълго си говорих с един младеж - аз на английски, той на италиански, - докато се разберем, че и двамата сме българи. Той беше от Брацигово и изнасяше сглобяеми къщи за Сицилия, където ги продаваше... дали на мафията? Обеща да научи английски.

В София се прибрах рухнал. С ужас си мислех, че след два дни трябва да пътувам за Китен, на лятна школа за корените на Европа, където освен традиционните балканци щеше да има, кой знае защо, и младежи от Оломоуц, Чешка република.



* * *



Оломоуц и чешката връзка ме подсетиха. Преди около осемдесет години Карел Чапек в едно есе описва как на гарата в Малайга (така и не разбрах дали става дума за Малага, Испания) му попаднал вестник, в който прочел, че лв Ческе Будейовице били убити 5000 коткиы. Тогава разбрал какво всекидневно чудо е вестникът - на страниците му в непосредствено и най-невероятно съседство застават едно до друго най-несравними неща. лДа се срещнем в Малайга с Ческе Будейовице е чудо - пише Чапек, - а да намериш на една страница театрална премиера и пет хиляди котки е нещо далеч по-фантастично от Али Баба и четиридесетте разбойници.ы

Връщането към Чапек ме накара да ми просветне какви са нещата днес, около век по-късно. А те, както казваше грузинецът, са в пъти по-невероятни. Не на страниците на вестника, а в налудничавите епизоди на собственото си задъхано пътуване човек свързва във фантастичен възел мечки, Негреску, остров Тоби, Плевен и френското академично тяло. Структурата на вестника (онова едно-до-друго на най-различни и хетерогенни новини, свързани само в абстрактната синхронност на лднесы) се е изместила и е станала структура на индивидуалния живот, метафизически изкоренен. Пътуваш със скорост, която слива след-другото в едно-до-друго. Глобалният живот е вестник, в който човек извършва бягство напред, скача от колонка на колонка и не търси връзки и дълбочина, защото знае, че ги няма. Главното е, че има малко време, че утре колонките ще бъдат различни, също толкова интересни/безинтересни, че трябва да се бърза, защото таксито от гарата за летището те чака - и отново Дракула, Нгугу, японски пари, Ница, Китай и Оломоуц, бебе и Китен - четеш разсеяно това шизофренично лАли-Бабаы на собственото си съществуване както преглеждаш вестника - по диагонал, докато под тебе в лазурното пространство плават Сардиния и Корсика.

Така че: що е глобализация? Извънмерният излишък. Онова, което му идва твърде много на човека, налудно пътуване сред непосилните различия на битието, за които има малко, твърде малко време.