Като си заминаваше от късната зимна ваканция за своята далечна чужбина, синът ми Драган ми остави съвсем тънка книжка: щяла да ми бъде интересна. "Обещай да я видиш" - каза, и аз обещах. "Видях" я за една вечер и веднага включих скайпа да поговорим. Но беше късно, компютърът му беше угасен. А сега вече мисля, че той няма нужда от моя коментар, нито пък текстът в книгата е бил създаден някой да го коментира. Сигурно е смятал, че тези страници ще ме зарадват, както всеки път се радвам, когато някой е потвърдил хубавото, което съм смятал, че се крие в него.

С професор Елисавета Сотирова разговаряхме по-скоро инцидентно, но винаги много "съдържателно" по времето, когато Драган учеше в НАТФИЗ. "Децата" от класа му я боготворяха, а аз бях просто респектиран: знам, че не умея да говоря - нито гладко, нито умно, нито образно. С писането вярвам, че се справям понякога, но инак приказката ми никога не се "лее", запъвам се, мънкам и се изчервявам. Завиждам и днес на колеги и приятели, които постигнаха това изкуство - някои от тях преподават в университета, могат да говорят с часове, мисълта и речта им текат свързано, не губят нишката и дори си позволяват с нея някакво увлекателно "везмо". Това, както вече ви изповядах, никога не стана моята стихия, а Сотирова беше професор именно по говора, по изкуството да се избират и обменят думите, да се издигат до върха на своето предназначение. Това беше и специалността в академията, която тя топлеше под крилото си и чрез която мечтаеше да опитоми и облагороди културната и политическата среда през новия век: "публична реч". Дано се вразуми и подреди някак всеобщият говорен безпорядък, който разделя хората, идеите им, чувствата, вместо да ги свързва. Дано се издигне и улесни протичането на доброто и вечното, на новото и модерното, на справедливото, най-после, в едно време на прекъснати и разрушени връзки и пътища.



Висотата и невъзможността,



с които подобна мисия бе белязана в суматохата на промените, ми помагаха да видя необикновения аристократизъм, който тази жена влагаше в своя труд. В години, в които езикът на омразата се настаняваше в обществото като за десетилетия напред, като завинаги, тя вярваше в божественото предназначение на речта да служи за споделяне и за спояване. Делото й беше обвързано повече с бъдещето, имаше и своите опори в средите на европейското театрално общество, както и в световното театрално наследство, на което беше изумителен познавач. Беше европеец дълго преди да се развихри бурно декларираният устрем към Европа. Човек с изумителна мярка за ценностите, с критерии за изкуство, които не се нащърбяваха дори от това, че животът й протичаше сред начинаещи.

Сега, три години след смъртта й, тази книга, "Животът като игра", ме стъписа. "Вкамени" би била точната дума, ако не беше тъй картинна. Такива книги, лични, тръпно интимни, са като светлина от далечни звезди. Звездата отдавна е угаснала, а светлината й още пътува към нас, свети в телескопите и в тъмните ни прозорци, озарява нашето небе. Избързах да се попитам защо й е било на професор Елисавета Сотирова при нейната ерудиция и високи мерки за изкуство да посяга към перото за такъв рискован литературен опит.



Въпросът ми отпадна още в първите страници:



това не е суетно белетристично приключение, това е опит да се задържат в пространството един образ, едни чувства, едно щастие и дори една загуба. Силата на тази книга идва от невероятното чувство за мяра, с което е изпълнена тази бездруго сантиментална, страстна художествена задача.

"Ренесансовите човеци - пише в тази книга - са си го представяли (света - б.а.) къде по-просто и по-подредено. В крайна сметка и по-здравословно за човешката ни ограниченост. И са превръщали в гордост терзанията на съзнанието и паметта си... Гордост за това, че сме единствени на земята едновременно животни и не-животни. Едната ни половина е от същата кал, от която са другите твари. Другата ни половина е ангелска. А ангелите са безплътност, чиста мисъл, светлина. Не изпитват глад и жажда, болката на съвкупяването. Но затова пък не познават и удоволствието, сладостта на удовлетворената жажда, па макар и за капка вода. Капан ли е това, мъдрост ли, промисъл?"

За Елисавета Сотирова



това е ключът към образа на съпруга й -



единствен герой на тази книга. Мъж с труден, но красив живот, с бляскаво чувство за справедливост, едновременно ироничен и свенлив, хаплив и добросърдечен, "наивен и непрактичен", предан и безкомпромисен - мъжът на нейното сърце. Син, жертва и рицар на своето грубо време. Мъж, за когото честта и щедростта са начин на живот. Тя разказва за всичко това без патос, без сълза и мелодрама. Разказва с овладени чувства - и любовта, и възхищението, и мъката туптят в тази книга дълбоко, без фалцет. Интимният пласт на живота им е загатнат и премерен. Затова пък артистично се разполагат приятелите на любимия мъж - те са фонът, средата, но и мярката за неговия образ. Когато я затваряш, ти вече се питаш: наистина ли не си познавал този човек, софийския адвокат Паскал Лазаров? И защо!

Поисках да раздам от тази книга на неколцина приятели - не я намерих. Продава ли се още, продавана ли е въобще? Да я раздам - защото не се чувствам годен да я разкажа, не се поддава. Да видят как може нежно и гордо перото да изпълни любовния дълг. А също и да припомня за тази жена, която храбро се опитваше да облагороди и да разбуди българската реч за нейното свещено предназначение - да свързва, да вдъхновява, да води. Да го споменем това днес, когато тази реч като никога досега през нашия живот е потъпкана и унизена, както никога до днес е превърната в грубо сечиво на демагогията, на лъжата, на чудовищната злоупотреба с истината. И да добавим още малко вяра в своето поприще: все пак светлината на отдавна изгаснали звезди шества из нощите - колкото и дълбоки да са те. А когато светлината е тук - звездата също...