Движение, недоволство, инициатива, квота, права, мир, неподчинение, общество. Залепете за всяко едно от тези абстрактни съществителни определението "гражданско" и то изведнъж придобива тежест. Нека тежестта не се бърка със смисъл.

Ние генетично сме предразположени да не разбираме съвсем точно значението на думата "гражданин". Усещаме, че в нея се крие някаква тайна сила, но е точно толкова понятна, колкото "абракадабра". Ето защо очакваме да има магически свойства. Гражданско ли е нещо, то няма как от него да не излезе зайче.Там е работата, че думите са само проекция на мислите, а ние не мислим себе си като граждани. Предпочитаме да се определяме с етнонима "българи". Нищо странно няма в това, само дето българи и граждани в смисъла, в който ги употребяваме, значат съвсем различни неща.

И този несъзнаван вътрешен конфликт спъва развитието ни, без дори да си даваме сметка за него. Терминът "гражданин" е римски. Градът (civilis) е не само сърцето на държавната структура, но и символът на цивилизацията. Извън него е варварската неподреденост.

Гражданинът е стожерът на правилата, той има права и задължения, които организират реда; извънградският жител е привидно волен, но обречен да бъде ръководен. Съществуват места, където и днес терминът е запазил древното си значение, но Балканите не са сред тях. Дълги години (всъщност може би и до днес) при нас е в сила разделението град - село, като дори литературната ни традиция черпи вдъхновение оттам. Чели сте Йовков, Елин Пелин, Смирненски, Хайтов, Ивайло Петров. Градът е модерен, но и покварен. Той поглъща обикновените честни селяни, откъсва ги от корените. Гражданинът е префърцуненият мързеливец, който разчита на родата да го снабдява с провизии.

Соцът изведе тази опозиция до съвършенство. Удобният градски живот напълни градовете със селяни, които замениха полето като място за отглеждане на зеленчуци с остъкления си балкон, но при всяка отпуска държат да се върнат в бащината къща. Да си гражданин беше фалшива гордост и ние свикнахме терминът да означава нещо средно между дезертьорски упрек и иронична квалификация. Нищо общо с правилата и задълженията.

До ден днешен разбираме града като общ, не наш и затова поддържаме селския манталитет на изрядно чисти домове, но мръсни и безстопанствени общи градски пространства. От друга страна, всеки път, когато заговорим за себе си като "българите", ние имаме предвид отрудения и беден обикновен човек, когото системата е прецакала.

Той не е доброволният строител на цивилизацията, а нейната жертва. Да го наречеш "селянин" е обидно, но той е носител именно на тази патриархална нагласа. Така схващаме обикновения сънародник, когото онези в парламента (топ гражданята) експлоатират безскрупулно. И понеже ние вечно сме били част от нечия империя, само че никога от създателите, винаги от разрушителите й, ние изначално носим в себе си неградското, т.е. варварското.

Ето как българинът и гражданинът са несъвместими. Те винаги ще съществуват паралелно и в това няма нищо неестествено. Странното е само, когато се мислим по един начин, а се наричаме с друго име. Това води до нелепи парадокси в политически аспект. Така някои искат да задоволят обикновения отруден българин с претенциозна гражданска квота или пък въртят евтини трикове на селските бабички и очакват да им се хванат будните граждани.

Най-зле е обаче, когато се опитваме да маскираме вродената си варварщина като граждански акт или обратното - крием стремежа към ред и правила под чула на народнячеството и сиромахомилството.