Почти като първоаприлска шега прозвуча вестта, че единственото филмотечно (и държавно) кино у нас - "Одеон", най-сетне влиза в ремонт, с който освен неудобните седалки ще бъде подменена и озвучителната система, а към старите киномашини от 30-те ще бъде прибавена и съвременна техника. Реновирането му бе един от главните проекти, с които Вежди Рашидов се фукаше още от зимата на 2012-а. Когато ремонтът привърши, нищо чудно да имаме вече ново правителство. Едно е сигурно: и за бъдещото Министерство на културата държавният филмов архив ще е последна дупка на кавала. Служителите на националната филмотека не се оплакват, предпочитат да се радват на малкото - в случая дългоочаквания ремонт на стойност над 1 млн. лв. Но знаят, че винаги, когато институциите решат да направят някой жест към тях, той е закъснял и не е част от цялостна стратегия. Затова и им излиза по-скъпо.

"Знаете ли откога съществува държавата Босна и Херцеговина?, задава реторичен въпрос техническият сътрудник в БНФ Емил Ангелов. - Същата тази държава има модерно филмохранилище, изградено по немски идеен проект и съоръжено изцяло с техника, отговаряща на всички световни изисквания за съхранение на филми. Колко филма е произвела босненската кинематография?"

Българската филмотека пък е единствената на континента без подходящо хранилище (дори Македония и Албания имат), въпреки че е



основана още през 1952 г.



като Държавен киноархив по история на кинематографията, а 7 г. по-късно е приета за редовен член на ФИАФ - Международната федерация на филмовите архиви към ООН и ЮНЕСКО. Всъщност началото е поставено още през 1948-а от бащата на българското кино Васил Гендов. След национализирането на филмопроизводството Гендов прибира филмовите копия от киномрежата в страната, издирва и съхранява плакати, фотоси и материали за историята на киното в България. Ирония на съдбата: неговият първи филм и първи български филм въобще "Българан е галант" е отдавна изгубен.

Започнала съществуването си със скромна колекция, днес БНФ съхранява над 15 000 филма в над 40 000 копия. От тях български са към 10 000, повечето документално кино и кинопрегледи. През 1995 г., след закриване на държавното предприятие "Разпространение на филми", към филмотеката се прехвърля и неговият фонд, който наброява около 2500 заглавия (70 000 кутии) предимно в окаяно състояние. Съхранява се и богат нефилмов фонд - книги, списания, плакати, монтажни листове и какво ли не, който е в мазето на БНФ и достъпът до него е силно затруднен. Дом на филмотеката днес е къщата на Славчо Бабаджанов, построена през 1915 г. и паметник на културата. Но както е с много други паметници у нас,



и на този покривът тече



Въпреки че поста "директор на киноархива" са заемали личности като Георги Стоянов-Бигор, проф. Тодор Андрейков, Васил Живков и Пламен Масларов (сега е реж. Иван Павлов), властта рядко се интересува от съдбата му. Това е обяснимо. Има различни концепции за това какво е Филмотеката. Някои хора биха могли да подходят емоционално и да се разплачат от това, което тя притежава. Други ще я оценяват като музей - влизаш, виждаш някакви неща. "Мисля си, че цялата тази работа, наречена "архив", не е до такава степен трогателна или вълнуваща. Тя си е памет. Един ден може да няма Министерство на културата, което е принципал на филмотеката, може да няма Министерство на образованието, както е било едно време, може да няма Национален филмов център, но независимо от обтекаемостта на времето не може да няма Национална библиотека, Национален театър, Национална опера, Национална филмотека... За лошо или добро, фактите, които ние притежаваме, биха могли да бъдат манипулирани - да се отреже кадър от един филм, да се добави в друг, за да се докаже, че "тогава е било така". Не е било така, не е било иначе, а както е сложено в архива", така покойният Пламен Масларов разясняваше ролята на киноархивите. Масларов бе от хората, които гледат сантиментално на работата си. За него "филмотека" означаваше култов обект като парижката Синематек на Анри Ланглоа, изиграла главна роля в младежките вълнения през 60-те. Седнали на пода й, са се формирали гении като Годар и Трюфо. (В миналото БНФ и филмотечното кино също имаха "Киноуниверситет", който учеше на кино. Вече го няма - сигурно и това е сред причините за провала на родната кинематография.)



Никой не си прави илюзии, че масовият човек ще седне да гледа архивни филми



Но все пак има определен процент хора, за които е важно да видят историята не само описана в книга, но и на лента. "Мисля си, че всяка национална телевизия, независимо дали е обществена или частна, би трябвало да има точно този интерес, да каже: "Абе, братко, дай да видим какви са били спортните успехи от 1941 насам или какви са били нашите големи финансисти Буров, Ябленски, Гешов...". Много хубаво стоят портретите на премиер-министрите в МС или на банкерите в БНБ, ама дайте да се разбере кои са тия хора. Според мен създаването на архивен канал е абсолютно задължително." Служителите във филмотеката приемат тази идея на бившия си шеф с горчив хумор. Смятат, че архивен тв канал ще се появи, когато у нас се пръкне някой Мартин Скорсезе (великият режисьор е запален по реставрацията и дигиталното възстановяване на холивудската филмова класика и налива сериозни пари в това начинание).

И докато ние сме застинали някъде към средата на XX век, Европейската комисия настоява за дигитализация на филмовите архиви, та да може културното наследство да стигне до най-широк кръг публика. 1 млн. часа европейско кино се пази в кутии и шкафове, само 1.5% от него е достъпно за обществеността, писа Нели Крус в доклада си от декември м.г. Малка утеха е, че повечето европейски институции за кино не са "в крак с времето". Успешни примери са Швеция, Великобритания и Холандия. Крайната цел е съдържанието на бъде достъпно онлайн чрез портала Europeana. Всичко това не е ново за специалистите от БНФ, но работата пак опира до пари. Националната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" вече е качила доста нещо в Europeana. Но ако качването на книга или илюстрация има една цена, за филм тя е десетки пъти по-висока. Повечето ленти се нуждаят и от дигитална реставрация, буквално пиксел по пиксел. "Съществува в широката публика и управленските кръгове една илюзия, че когато един филмов архив се дигитализира, той се съхранява за вечността. Точно обратното е! ФИАФ от десетилетия провежда изследване по тези въпроси и стига до извода, че ако се постигнат всички тези условия за съхранение и консервация - които ние, разбира се, нямаме - филмовата лента е в състояние



да се запази 2000 години



Достатъчно е да има един път построено сериозно хранилище със съответните климатици. Докато при мигриране на цифров носител, той през 5-6 г. трябва да се обновява", пояснява кинокритикът Антония Ковачева.

Както обаче стана дума, такова хранилище в България няма и никога не е имало. Първият проект за собствена сграда в с. Ковачевци е от края на 70-те. Проекти се преправят непрекъснато, техническите изисквания се променят с годините, междувременно архивът е пръснат в Стара Загора, Белоградчик, Горна Оряховица, Горубляне. В стари военни депа за запалими материали, където се влизало буквално с гумени ботуши. В началото на 90-те години министър Ивайло Знеполски прехвърля на БНФ стара сграда на "Разпространение на филми" в столицата, където поне ролките с ленти са на сушина. Но по нищо друго тя не отговаря на дефиницията "филмохранилище". Отделно в бившите пиротехнически складове на Киноцентъра се съхранява взривоопасната нитратна лента, използвана до началото на 60-те и запечатала най-ценните кадри от миналото.

Зле стоят нещата и откъм консервация и реставрация. Филмотеката не разполага с нито едно съоръжение за поддръжка на старите ленти (по-възрастни служители си спомнят, че машина за почистване с химикали е работила докъм средата на 80-те) и поддръжката се състои в проветряване и преглеждане на ръка, промиване с вода и почистване с памуче. До 1989-а тази проверка се е правила на всеки 5 години, заедно с точен опис - какво имаме, в какво състояние е. Сега се почистват главно лентите, които се вадят за прожекции в кино "Одеон". Липсват дори такива елементарни "луксове" като нови, пластмасови кутии за филмовите ленти.

Проблем е и попълването на фонда с нови филми след 1989 г. Единици са българските продуценти (Росица Вълканова, Зорница София), които са предавали лентите си, докато преди 3 г. в правилника за субсидии не е вкарано изискване - ако не си дал копие за архива, не можеш да кандидатстваш със следващ проект за пари от НФЦ. Това, което се предава, пък в много случаи е с лошо качество. А все пак най-ценното съдържание на архивните фондове е националното. И според бившия директор на БНФ Васил Живков: "Нещо, което според мен би било безвъзвратно загубено, ако нямаме национална филмотека, е възможността да се прецени уникалността на родното филмопроизводство. Като казвам уникалност, нямам предвид, че българското кино е създало шедьоври, а че филмите ни са такива, каквито са. Те са създадени с усилията на цялата нация, защото така или иначе са финансирани от нея. Няма ли ги тях, губим част от националната си идентичност. Както наблюдаваме, спадът във филмопроизводството през последните години се отразява и върху самочувствието на всички ни".